Двамата му помощници съблякоха Кастор. Една от причините да прибегне до удушаване бе необходимостта да запази облеклото му. Дрехите му трябваха невредими.
— Аз ще довърша тук — каза Полукс, после махна на единия от двамата. — Върви да донесеш лопатите и въжето.
Мъжът тръгна да изпълни заповедта, докато той и другият рицар доразсъблякоха Кастор. Тялото на брат му далеч не беше толкова запазено, колкото неговото, но като ръст си приличаха. Той внимателно сгъна дрехите и ги сложи настрана заедно с обувките.
Другият рицар се върна.
Вдясно имаше забит дървен стълб. Към него единият мъж привърза дебелото конопено въже, което бяха донесли за целта. Краят на въжето бе спуснат в ямата. Това беше единственият начин за влизане и излизане от зиналата черна паст. Той кимна и хората му хвърлиха вътре лопатите, после се спуснаха по въжето. Това беше идеалното място да погребе брат си, понеже никой не можеше да припари до параклиса без разрешение от Великия магистър. И тъй като той заемаше длъжността за момента, негово бе задължението да охранява това място срещу натрапници. Но и след като изберяха постоянен лидер, никой нямаше да тръгне да слиза тук. Нямаше да има причина. А дотогава всички следи от случилото се тази нощ щяха да са заличени.
— Погребете го дълбоко — извика той.
И се заслуша в шума от лопатите им. Това не беше просто заключителната глава от живота му. След тази нощ нищо нямаше да е същото. Но Полукс беше готов. Хоспиталиерите му бяха осигурили идеалното убежище. Бе успял да научи много неща, за да си създаде връзки, да спечели лоялността на много хора в очакване на предстоящото да се случи. Допреди два дни той не бе сигурен дали това изобщо бе възможно, но сега беше много по-уверен в успеха.
Хората му бяха престанали да копаят. И двамата се изкачиха горе по въжето. Тъкмо щяха да хвърлят Кастор долу в ямата, когато той се сети за нещо. Извади телефона си и направи снимка на брат си, на която се виждаха лицето и косата.
След това Полукс свали пръстена от дясната му ръка. Всеки ръкоположен кардинал получаваше в дар златен пръстен от папата. Целуването на пръстена беше знак на уважение. Той го нахлузи на своя пръст. После кимна.
Двамата бутнаха голото тяло на Кастор през ръба; трупът падна с глух удар. Мъжете се спуснаха обратно долу по въжето, за да приключат с погребението. Не точно краят, който неговият брат си бе представял. Кастор си бе мечтал един ден тленните му останки да бъдат положени в основите на „Свети Петър“ наред с другите папи.
Няма да стане, каза беззвучно Полукс. Или поне не точно така, както брат му го беше намислил.
58
Люк седеше в арестантската килия. Позната територия. Колко ли такива бе удостоявал с присъствието си през годините?
Дрехите му бяха още мокри от второто потапяне в морето. Беше взривил яхтата с малката си лодка, убивайки и четиримата на борда. Пристанищната охрана бе реагирала на експлозията и го бе извадила от водата заедно с четирите трупа, макар да се бе опитал да им се изплъзне в тъмното.
По дяволите тези уреди за нощно виждане!
Толкова по-лесно щеше да му бъде сега, ако просто бе изплувал незабелязано на брега. Местните не бяха особено услужливи. В повечето случаи бяха просто досадни. Ужасно досадни. Както сега. Беше парирал всичките им въпроси със старото и изпитано „Нищо не съм чул, нищо не съм видял, нищо не знам“ на сержант Шулц. Обожаваше „Героите на Хоган“. Каза им само, че работи в Министерството на правосъдието на САЩ. И името на прекия си ръководител: Стефани Нел. С молба да й се обади. Която бе удовлетворена.
Люк накратко й бе обяснил сегашната си дилема и тя му бе казала да мълчи и кротува. Никакъв проблем. Но оттогава бе минал повече от час, без нещо да се случи. И той бе използвал времето, за да разсъждава.
Стоманената врата срещу килията му изтрака и пред решетките застана някакъв мъж. Той го позна, беше го видял в тайната квартира. Кевин Хан, шефът на малтийската служба за сигурност. И не изглеждаше никак щастлив.