След което започна кашата с Кастор. И го повишиха във временно заместващ Великия магистър. Време бе за поредното повишение.
— Продължаваме по план.
Той се върна в параклиса и отиде до ямата. Хората му го следваха, като единият носеше сгъваем стол и пътна чанта. Подминаха дупката в земята и по поредния коридор се озоваха в друга подобна зала. Той бе избрал това място не само заради усамотеността му, а и заради осветлението, което беше много по-ярко.
— Постави стола ей там — каза Полукс, като посочи с пръст, после се обърна към другия брат: — А ти излез отвън да пазиш. Макар да се съмнявам, че може да дойде някой.
Мъжът излезе. Полукс се обърна към останалия при него:
— Да започваме, а?
Малоун взе поредния завой; параклисът сигурно вече беше наблизо. Сетивата му бяха изострени докрай. Любопитството му се бе сменило със загриженост. Единият от двамата братя Гало може би беше в беда.
Той угаси фаровете и отби встрани от пътя. Сградата се очертаваше в далечината. Отпред все така имаше паркирана кола. Дали братята са още вътре? Колко пъти се бе озовавал в подобна ситуация? Повече, отколкото можеше да си спомни.
Малоун се сети за Касиопея. Къде ли беше сега? Вероятно у дома във Франция, в леглото. И по-добре. Ако знаеше в каква каша се бе забъркал, щеше да се метне на първия самолет за насам. Той не обичаше да я излага на опасност, макар тя да бе повече от способна да се погрижи за себе си. Беше изключителна жена, озовала се кой знае откъде в живота му. Първоначално и двамата не се понасяха, но с времето нещата се бяха променили. Какво ли би му казала в този момент? Намери решението. Доведи нещата докрай. Той се усмихна. Добър съвет.
В тъмното Малоун забеляза лъч светлина откъм параклиса. Вратата се бе отворила и отвътре се подаде някакъв мъж. Сам. Мъжът постоя неподвижно няколко секунди, после се отдалечи от вратата, като я остави открехната. Малоун изчака да види дали ще си тръгне. Не. Колата остана тъмна и неподвижна.
Часовой? Може би.
Той изключи вътрешното осветление на колата, после слезе, като прибра ключа с дистанционното в джоба си. Параклисът беше на около триста метра. Малоун закрачи нататък, като използваше тъмнината, ниската растителност и редките дървета за прикритие. Приближаваше се към сградата откъм запад, приведен ниско надолу, без да вижда мъжа, който сигурно беше още отвън. Той го видя отново едва когато се доближи на петдесетина метра; беше с гръб към него и оглеждаше долината, която се простираше южно от хълма. На изток небето бе започнало да изсветлява. Зазоряваше се. Трябваше с нещо да отвлече вниманието на мъжа и докато крачеше нататък, Малоун реши, че колата е най-доброто средство. Притисна се с гръб към стената на параклиса и насочи дистанционното към мястото, където я бе оставил, като се надяваше обхватът му да е достатъчно голям. После се поколеба.
Ако натиснеше бутона, това щеше да задейства звуков сигнал и да накара фаровете да примигнат, което щеше да го лиши от елемента на изненада. Вместо това той реши да изчака търпеливо и надникна иззад ъгъла към самотната фигура. В долината мракът беше все така гъст. Мъжът безгрижно извади телефон от джоба си и се отдалечи от входа, за да проведе разговора. Малоун използва това, за да притича в тъмното до отворената врата и незабелязано да се вмъкне, без да отделя очи от часовоя, който така и не забеляза нищо.
Вътре беше празно и тихо; помещението беше осветено от познатите голи крушки. Той отиде с бърза крачка до апсидата и се пъхна през отворения стенен панел. Вътрешният параклис също беше празен. До там бе успял да проникне при предишното си идване. Реликварият беше където го бяха оставили, върху олтара. Той видя парченцата червен восък отстрани и разбра, че е бил отварян, но свитъците бяха вътре, на сигурно място. Огледа се и видя, че параклисът продължава навътре във варовиковия хълм. Малоун тръгна нататък и видя следващата дъбова врата, също открехната. Спираловидна стълба водеше надолу. Той слезе по нея и се озова в тесен осветен коридор. Затвореното пространство предизвикваше у него познатото усещане на клаустрофобия, което ненавиждаше.
Малоун пое дълбоко въздух и тръгна напред. Накрая стигна до по-обширно помещение с черна дупка насред пода. Всичко наоколо беше обляно в кехлибарена светлина, плътна и сладникава като застоялия въздух. Той погледна надолу в дупката, но видя само черен мрак. От дървен стълб, забит в земята, надолу се спускаше въже. Запита се колко ли е дълбока тази яма и какво е предназначението й.