Чуха се гласове. Идваха иззад открехнатата врата в другия край на помещението, на петнайсетина метра от мястото, където се намираше.
Малоун запристъпва на пръсти към звука.
59
Полукс седеше на сгъваемия метален стол. От пътната чанта неговият помощник бе извадил ножица и го подстригваше. За да го улесни, той държеше нагоре телефона със снимката на Кастор, която бе направил преди броени минути, като целта бе новата му прическа да наподобява тази на брат му. Не помнеше косата му да е била толкова къса от юношеските му години.
Помощникът приключи работа и Полукс се огледа в телефона, като използваше предната камера. Кимна одобрително. Помощникът напълни купа с вода, а Полукс си сложи пяна за бръснене. После извади бръснач и внимателно се залови да отстранява монашеската си брада, като отново ползваше телефона вместо огледало. Трябваше да е гладко избръснат, без порязано, дори без драскотина. Бръснеше се с ловки къси движения, без да натиска, като непрекъснато овлажняваше острието във водата. Когато приключи, Полукс извади хавлиена кърпа от чантата и избърса остатъците от пяна по лицето си.
Помощникът кимна одобрително. Полукс бе съгласен. От юношеските си години не бе приличал толкова на Кастор. Двамата бяха абсолютно еднакви и останаха такива, докато не напуснаха сиропиталището. От тогава бяха изминали близо четиресет години. Сега отново бяха еднакви.
Полукс стана от стола и облече дрехите на брат си. Прибра флашката, портфейла и телефона си, но не и паспорта. Той би трябвало да е в чантата му в Мдина. Накрая си сложи и чифт очила, точно като тези на брат му, но без диоптри.
Кардинал Кастор Гало възкръсна от мъртвите — свободен, изпълнен със сили, готов да стори всичко, което Бог и природата му бяха отредили. Освен това беше отпочинал, здрав и — най-накрая — безгрижен. Опасностите дебнеха, без съмнение. Но той се бе отдал изцяло на момента и всяка секунда бе скъпоценна, живителна, предопределена от съдбата. Дошъл бе и неговият момент.
Той даде знак на помощника си и мъжът изсипа купата с вода на пода, натъпка всичко обратно в пътната чанта заедно с дрехите му и сгъна стола.
— Можем да тръгваме — каза Полукс.
Малоун чу ясно думите му.
Можем да тръгваме.
Това бе гласът на Полукс Гало. Извън съмнение. Не бе успял да се приближи достатъчно, за да види какво се случва зад вратата, а разговор почти нямаше. Той се върна в залата с дупката в пода, като възнамеряваше да излезе през другата врата и по стълбата да се изкачи до нивото на земята. Но когато се приближи до вратата, зърна в тунела друга мъжка фигура, която се приближаваше към него.
Малоун беше попаднал в капан. От двете страни се задаваше опасност. Можеше просто да им се разкрие, но нещо му подсказваше, че това не би било разумно. Поне засега. Имаше само един избор. Той пристъпи към ямата, сграбчи въжето и прекрачи през ръба. Хващайки се с ръце, Малоун се спусна безшумно надолу.
Полукс влезе в залата с ямата, следван от своя подчинен. След малко при тях дойде и вторият помощник.
— Отвън всичко е спокойно — докладва той. — Между другото, качих реликвария и една от лопатите в колата.
— А какво ще стане с нашите братя, които са загинали на яхтата?
— Проверих. Властите са прибрали труповете. Сигурно скоро ще бъдат идентифицирани.
Той бе предвидил тази възможност. Но всички улики щяха да водят към малтийските рицари. Което не представляваше проблем за него, понеже след тази нощ Полукс Гало вече не съществуваше.
— Ще се оправяме в движение — каза той. — В момента нищо не може да се направи по въпроса.
— Самолетът, за който спомена кардинал Гало, го очаква на летището — докладва единият от хората му.
Отлично. Сега Полукс отиваше директно там, за да отлети за Рим.
Кастор му бе казал, че неговият сътрудник вече е натоварил на самолета всичко необходимо за нощувките в „Санта Марта“. Стаята му била готова. Първото му изпитание щеше да бъде да убеди сътрудника в своята автентичност, но той отдавна се упражняваше да имитира Кастор.