Никакви духовни способности не бива да бъдат толерирани. Онези, които изповядват видения или твърдят, че притежават способност за общение с Бог, представляват опасност. Както измяната се наказва със смърт, така и еретичните мисли и действия трябва да срещат Божия гняв. Еретици не бива да бъдат търпени, тяхната смърт е наш благочестив дълг, както и предупреждение към останалите, че всякакви мисли и действия, противоречащи на християнската вяра, носят след себе си тежки последствия. Убийството в името Божие не е грях. Защитата на вярата чрез проливане на кръв — това е дълг, който никога не бива да изоставяме.
Религията намира изражение чрез познанието за света, в който съществува. Ако той е несъвършен, то и религията е несъвършена. Не се страхувайте от промяна. Тя е единственият начин да се оцелее. Но никога не се и стремете жадно към нея.
Свещени са онези предмети, които човек не бива да ползва или докосва, защото те принадлежат само на Бог. Тяхното създаване — независимо дали са църкви, места, хора, думи или неща — е от съществена важност за вкореняването на нашата християнска вяра. Но не по-малко важно е тяхното запазване посредством правила и наказания.
Свещениците трябва да бъдат обособени като отделна класа. Аз съм естественият избор за техен водач, тъй като религията е жизненоважна част от политиката. Пръв дълг на държавата е да остане вярна на Бог и да поддържа добри отношения между Бог и народа. А задължение на свещениците е да поддържат добри отношения между народа и мен.
И преди всичко, скъпи мои епископи, Същността на Християнството трябва да бъде любовта към Бог и в следването на нашата вяра, но тя трябва да включва и поддържане на авторитета на свещениците и безусловна вяра в християнската доктрина. В името на тази цел трябва да се обединим, тъй като воденето на обществените дела би било значително облекчено, ако направим тази стъпка. Състоянието на личния живот на всеки от вас също ще се измени. Всеки от вас ще бъде нещо далеч повече, и то по много различни начини. Онова, което някога ни е разделяло, сега изглежда тривиално и незаслужаващо такива ожесточени спорове помежду ни. Нека тържествуваме в нашето единство.
63
Полукс спря да чете.
Латинският текст покриваше плътно и двете страници, изписан на равни тесни редове с минимални полета отстрани. Черното мастило беше нанесено дебело, но на повечето места бе избеляло за седемнайсетте века от написването на документа. Полукс седеше в луксозния салон на частния самолет, който го отнасяше на север, към Рим. След като остави Кевин Хан на кулата, той се добра без инциденти до летището на Малта, като по пътя разхвърля съдържанието на пътната чанта в три различни контейнера за боклук. Глокът бе запокитен в морето от една висока скала. После Полукс се отби в Мдина, за да прибере чантата на Кастор и ватиканския му паспорт. Беше уморен от месеците на тревоги, кроежи и мечти. Но до няколко часа щеше да бъде в Сикстинската капела. И то не като някакъв неизвестен рицар от деветстотингодишно братство. А като sanctae Romanae Ecclesiae cardinalis, кардинал на Светата римска църква.
Той години наред бе изучавал латински и старогръцки, изчитайки текст след текст за християнството и Католическата църква, особено за периода между основаването й и края на трети век. Годините на формирането й. Нещо като пубертета, през който детето става личност.
След което, през 325 г. след Христа, всичко се бе променило. Константин Велики бе привикал християнските епископи в Никея, събирайки за пръв път на едно място всички основни играчи, с едно-единствено искане: договорете се за създаване на единна — католическа — Църква и Короната ще облече новата религия в огромни политически привилегии. Не го ли направите, гоненията ще продължат. Никой не знаеше със сигурност точно колко свещеници са се отзовали на призива му, но явно са били достатъчно, за да приемат декларация за своята вяра — декларация, която до ден-днешен дефинираше какво значи да си католик. Бяха преобразили философията на един човек, проповядвал бедност, опрощение и ненасилие, в държавна идеология на властта, която Константин бе използвал, за да сплоти нацията. Малко по-рано днес, когато изпрати двамата си сътрудници да се представят пред Бог, Полукс си бе помислил колко уместно бе да повторят заедно древния текст на Никейския символ на вярата.
В учебниците по история се разказваше как Константин имал видение, после спечелил велика битка, като отдал на Христос заслугата за своята победа. В знак на благодарност, гласеше легендата, той се покръстил и провъзгласил християнството за официална религия на империята си. Но това беше само наполовина вярно. Константин приел християнството едва на смъртния си одър, макар че дори и това е спорно. През целия си живот играел на сигурно, почитайки старите богове и използвайки новия. Цялата тази история с покръстването му имаше за цел да направи житието му по-приемливо в очите на хората. Което е добро за императора, е добро и за тях. Константин не създал християнството, само го оформил по свой образ и подобие. И в мъдростта си никога не се опитал да победи Христос, но определено искал да го дефинира.