А току-що прочетеното потвърждаваше това заключение. Константин искал своя религия. И защо не? Вярата — това е смъртта на разума. Вярата разчита на сляпо приемане, без замисляне, без съмнение в истинността на приеманото. В самата си същност тя почива на ирационалност, а за нейното институционализиране човек е създал религията, която остава една от най-старите и най-могъщи конспирации в историята.
Ето за какво са спорили в Никея. За естеството на Христос. Старият завет е прост. Бог е единен и неделим. В това вярват евреите. Докато при новата религия има триединство. Отец. Син. Свети дух. Разбира се, всичко това е създадено от човека като елементи на новата религия. Но какво точно е бил Христос? Нещо различно от Отца, понеже е бил човек? Или същото — безсмъртен и вечен, въпреки че е бил човек? Всичко това звучи толкова тривиално, но дебатът заплашвал да разцепи християнството. Дори Константин смятал спора за глупав, подхождащ на неопитни деца, а не на свещеници, прелати и разумни мъже. Той сложил край на разделението, обявявайки Христос за истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.
Религията винаги е била средство. Черпи сили от умението да улови нещо скъпо за хората и да му придаде духовно измерение, от което да произтичат привилегии за всеки, избрал да стане неин последовател. Независимо дали става дума за християнство, ислям, юдаизъм, хиндуизъм или дори езичество — всички те са създали свои истини, които през цялото време са изкривявали в своя полза.
Но всяко хубаво нещо рано или късно си има край.
За Католическата църква краят дошъл през 1522 г., когато Мартин Лутер превел Новия завет от латински на немски. За пръв път хората могли да прочетат Божието слово и в него не открили никъде да се споменава Църквата, да се говори за грехове, индулгенции, кардинали и папи. И те прочели Евангелието на Лука, където пише: Царството Божие вътре във вас е, и Посланието на апостол Павел до римляни, където се казва: Духът Божий живее във вас, като никъде не се споменава, че Бог би могъл да обитава някъде другаде. Преди Лутер Светото писание се четяло само от свещеници и се тълкувало от Църквата, като и в двата случая целта била да се упражнява контрол върху масите.
Точно както учел Константин.
Свещениците трябва да бъдат обособени като отделна класа. Аз съм естественият избор за техен водач, доколкото религията е жизненоважна част от политиката. Пръв дълг на държавата е да остане вярна на Бог и да поддържа добри отношения между Бог и народа. А задължение на свещениците е да поддържат добри отношения между народа и мен.
Константин искал да види епископите обединени. Държал новата религия да бъде вечна и неизменна. Колко подобаващо — собственото му име означавало „вечен“, „неизменен“. Той осъзнал, че последователността буди доверие, а веднъж развили в себе си доверие, хората щели да вярват безропотно. Той ясно казваше това в края:
И наистина, на Авраам, бидейки праведник, било дадено пророчество от Бог за онези, които в идните времена щели да бъдат обявени за праведници като него. Пророчеството се изразявало в следните думи: „И ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи, защото послуша гласа Ми“.
Какво спира тогава всички братя в Христос да водят един и същ начин на живот, да имат една и съща религия, както онези мъже в отколешни времена, получили Божествената милост? Очевидно е, че идеалната религия, отдадена ни чрез Христовото учение, е дар. Но ако истината трябва да се каже, тя трябва да бъде казана с гласа на истинската религия. Надявам се тези мои насоки да отведат всички ни до такъв резултат.
Идеята била проста: останете единни, изпълнявайте заповедите му и християнството ще процъфти. Делете се и не му се подчинявайте, и императорската закрила ще изчезне. При което християните ще се озоват обратно там, където са били преди Никея. Низвергнати и преследвани. Лесен избор.