В началото църквите били основавани от колонисти — апостолически мисионери, които ходели от град на град и създавали конгрегации. Всяка от тези църкви се развивала като отделна религия, изолирана и затворена в себе си. Постепенно тези конгрегации започнали да излъчват старейшини — членове на паството, избирани само заради зрялата си възраст и житейски опит, без някакви специални правомощия или гаранции за несменяемост.
Но Константин явно си давал сметка за политическите възможности, които предлагали тези старейшини. В тях той виждал армия от поддръжници на местно равнище, които, вместо да размахват меч, притежавали способността да докосват сърцата и умовете на хората. Колко умно.
Полукс познаваше историята на Църквата си. Константин издигнал статута на духовенството. Дал на свещениците фиксирана годишна заплата без данъци. Освободил ги от задължението да служат във войската, както и от всякакви граждански повинности. Те действително се обособили в привилегирована класа, неподлежаща на светските закони, неподсъдна в имперските съдилища. Свещениците се обличали различно и се подстригвали различно. Били обявени за пазители на правата вяра, по-могъщи от губернатори. Един духовен елит от свети мъже, отрупани с дарове и благоволения, на които никой друг нямал право. Нищо чудно, че от този момент нататък много младежи изпитали внезапно влечение към свещеническото призвание.
Но въпреки всички тези привилегии още петстотин години Църквата едва кретала. След смъртта на Константин наследниците му съсипали империята. Тя се разцепила на две, като източната част се нарекла Византия, а западната запазила предишното име, Римска. Разцепило се и християнството. И макар да имало разпръснати епископи из цяла Европа, Африка и Азия, свещенослужителят в Рим, започнал да налага властта си над западната част на империята, да се счита за нещо повече от останалите, да твърди, че е пряк потомък на свети Петър и да се нарича с езическа титла.
Pontifex Maximus. Върховен понтифекс.
Към Коледа на 800 г. след Христа Църквата била готова за разширение. Това се случило в Рим: Карл Велики коленичил в молитвена поза, а папа Лъв III поставил императорската корона върху главата му, след което помазал краката на новия император. Историците обичат да казват, че цялото събитие е станало спонтанно. Нищо подобно. Всичко било планирано. Християнският владетел нямало как да бъде бог. Това намирисвало на езичество. Но можел да бъде богоизбран, превръщайки се във връзката между небето и земята. С един умел замах кралят на франките станал първият император на Свещената римска империя, а Църквата се превърнала в средството, чрез което всякакви претенции за трона придобивали легитимност.
Класическа ситуация, при която всички печелели. И която променила света. Цяла Европа, без една незначителна нейна част, в крайна сметка попаднала под властта на императора. Католическата църква се очертала като доминиращата сила в световните дела за следващите осемстотин години. Тя системно заличавала и заменяла всякакви конкуриращи се с нея алтернативни вероизповедания, унищожавала всякакви съперничещи й религии. Умъртвила жаждата за знания, преследвала мистици и еретици и принуждавала всичко живо по пътя си да се покръства. Същевременно отнела на членовете си правото да вярват в пророчества, сънища, видения, призраци, превъплъщения, медитация и лечителство. Поела пълен контрол върху ежедневието на паството си, позовавайки се на дадената й от Бог власт да управлява, при което доминирала всеки аспект от живота на вярващия. Задушаваща хватка.
За да поддържа особения статут на армията си от духовници, Църквата измислила свещеното тайнство на ръкополагането, ползващо за образец римския обичай на назначаване на мъже на високи длъжности в държавната администрация. Никой не се сетил да възрази, че в Новия завет никъде не се споменава за избирателно проповядване, нито пък че правото да кръщават нови души принадлежи единствено на ръкоположените. Личния контакт с Бог, който Библията предоставяла, бил заменен със строги църковни правила.
А сега Полукс вече знаеше откъде е тръгнало всичко това. От Константиновия дар. Нищо чудно, че Църквата държеше този документ никога да не види бял свят. Какъв по-бърз начин да загуби властта си от това цялата християнска религия да бъде разобличена като илюзия. Ако хората научеха, че нищо от така наречената църковна доктрина няма божествен произход, че всичко е създадено от човека в негова изгода, това би било катастрофа. Целият страх от Църквата щеше да се изпари. Цялото тайнство да се разпръсне. Ирационалността да се замени с разум.