— Някой е копал? — попита той.
— Така изглежда.
Малоун коленичи и заразравя почвата с лопатата.
— Какво мислиш, че има отдолу?
— Не „какво“. Кой.
— Какво става тук?
Малоун продължаваше да копае.
— Когато бях дете, една нощ с група приятели си бяхме направили бивак в гората. Аз бях най-малкият, на десет, и тогава за пръв път спах под открито небе. След като вдигнахме палатките и вечеряхме, останалите ме заведоха до една тъмна поляна и ми дадоха калъфка от възглавница. Казаха ми, че в полето имало лалугери, които излизали през нощта да си търсят храна. Били страхотни на вкус, месото им било като пилешко или пуешко. Искаха да хванат един и да го опекат, затова ме научиха да квича като лалугер, адски смешен и противен звук. Казаха ми да се оглеждам и да квича, и като дотича лалугер, да го захлупя с калъфката от възглавница. После ме оставиха сам в тъмното, като ми казаха, че ще подкарат лалугерите към мен, за да станело по-лесно. Аз се хванах като пълен глупак и останах насред поляната да издавам този идиотски звук и да чакам лалугера, докато те ме гледали иззад дърветата и изпокапали от смях.
Люк се изсмя.
— Звучи ми като нещо, на което и аз бих повярвал. И колко лалугера хвана?
— Знаеш отговора. Те ме бяха изпързаляли. Както и сега. Знаеш ли какво правя тук? Ловя лалугери.
Той спря да копае.
— Напипах нещо.
Люк се приближи и двамата започнаха да разчистват пръстта.
— Мъжът, който си е тръгнал от тук, е бил Полукс Гало — каза Малоун. — Той застреля тези двамата, без да му мигне окото, след като ги накара да се молят заедно. Не подозираше, че съм тук долу. Ако знаеше, щеше да застреля и мен. Но аз съобразително си мълчах.
Изпод пръстта се показа човешка кожа. Гръден кош. Разчистиха още малко, докато се появи лицето. Кастор Гало.
— Единственото логично обяснение — каза Малоун — е, че Полукс ще се пробва да стане папа. Ще се представи за брат си. Аз го видях. Беше се променил физически. Подстриган. Избръснат. Сега е кардинал.
— Доста дръзко, трябва да му признаем.
— Чух, че и ти си имал интересна нощ — каза Малоун. — Потопил си яхта. Елиминирал си четирима мъже.
Той замълча. Премисляше нещо.
— Какво има?
— Гало няма представа, че го дебнем. Ти си го видял да излиза. Имаше ли вид да бърза?
— Не, ни най-малко.
— Това означава, че имаме предимство. Той смята, че теренът е чист, а нас вече ни няма. За него сме невидими.
Малоун започна да зарива ямата.
— Трябва да оставим всичко, както е било, за да не се досети някой, че сме идвали тук.
Люк го посочи с пръст, припомняйки си нещо.
— Ти обичаш да се правиш на труп.
— Има си своите предимства.
Полукс гледаше през прозореца. Слънцето бе изгряло над Южна Италия, докато самолетът снижаваше към летището. След като прочете двата пергамента, превеждайки си наум, той прегледа по-подробно съдържанието на флашката и запомни много от срамните тайни на кардиналите. При първия удобен случай щеше да започне да използва наученото. За разлика от Кастор той не познаваше лично тези хора, но щеше да се преструва.
В далечината той видя купола на „Свети Петър“, огрян от изгряващото слънце. Впечатляваща гледка, дори от километри. С право бе смятан за най-знаменитото произведение на ренесансовата архитектура. И макар да не беше нито център на енория, нито катедрален храм, базиликата си бе спечелила световна слава като най-великото светилище на християнството.
Един ден същото би могло да се каже и за Кастор Гало. Неизвестният кардинал, издигнал се до велик папа. Колко иронично, че дори след пълното преобразяване той все още зависеше от Кастор за окончателния си успех! Но поне сега изцяло владееше положението. Какъв ли папа щеше да бъде? Трудно бе да се каже. Той не вярваше в нищо и не се интересуваше от религията освен като инструмент за лично облагодетелстване. Слава богу, бе изучавал Църквата в детайли и се бе вслушвал в безбройните налудничави тиради на Кастор. Беше готов за лидер. И скоро щеше да стане. Понеже беше целеустремен прагматик.
Константиновият дар му бе отворил очите като идеална рецепта за религия. Първо, изработване на стройна доктрина, наречена „Нов завет“, с подбрани евангелия, насочени към маса от вярващи в нещо универсално и непреходно. Точно както бяха постъпили епископите в Никея. След това — обявяване на всички останали религиозни вярвания за еретични и недостойни за внимание и отлъчване на отказващите да повярват в новата доктрина. А за да се подсили догмата — въвеждане на понятие за грях, който, ако не бъде опростен, обрича душата на вечно проклятие в пламъците на ада. Нищо че в Стария завет не се споменава нищо подобно. Достатъчно е да го измислим за Новия, след което да го използваме с цел насаждане на лоялност и покорство.