Те чуваха собствените си стъпки да отекват от цветните мраморни плочи под краката им. Минаха покрай папския олтар с позлатения бронзов балдахин над стълбището, което водеше надолу, към гроба на свети Петър. Олтарът се намираше в пресечната точка на латинския кръст, описан от контурите на сградата. Малоун погледна нагоре към главния купол, дело на Микеланджело. Пространствата между ребрата бяха изпълнени с мозаечни изображения, които сякаш се разтваряха нагоре в небето.
Младият свещеник продължаваше напред, без да се впечатлява от каквото и да било.
Вдясно Малоун забеляза бронзовата статуя в естествен ръст. Свети Петър бе вдигнал едната си ръка за благослов, докато в другата стискаше ключовете към Небесното царство. За нея знаеше, че е на хиляда и шестстотин години. И беше непокътната, ако не се броеше една нейна част. В течение на векове богомолци бяха целували десния й крак. В днешно време се задоволяваха просто да го потъркат с ръка. Едно докосване не оставяше следи. Но хилядите докосвания бяха започнали да изтриват бронза, полирайки пръстите до гладка безформена маса. Сигурно имаше някаква скрита поука в това.
Те се насочиха към един от изходите, до който също имаше въоръжена охрана. Вероятно от частна фирма, наета да помага при овладяване на неразборията, каквато неизменно съпътстваше смъртта на папа или избора на нов. Вратата се отвори и в рамката й се появи Стефани Нел.
— Имаме голям проблем — заяви тя.
68
Полукс влезе в Сикстинската капела с процесията от кардинали, двама по двама, облечени в червените си одежди, сплели молитвено пръсти. Помещението беше четиресет метра дълго, трийсет широко и разделено на две неравни части от решетка от мрамор и ковано желязо, донякъде наподобяваща византийски иконостас. Между нея и олтара имаше издигнат подиум, на който в дълги редици един до друг щяха да насядат кардиналите. Всеки разполагаше със стол и част от дълго писалище, общо за цялата редица столове. Единственото, от което Полукс имаше нужда в този момент, бяха малко късмет и информацията на флашката, която носеше в джоба на панталона си под расото.
Полукс беше посещавал няколко пъти Сикстинската капела, но във факта, че е дошъл тук, за да участва в конклав, имаше нещо особено вълнуващо. Сградата бе прочута със стенописите си, дело на някои от най-великите майстори на XV в. Погледът му се спря на „Страшният съд“ на Микеланджело върху отсрещната стена. Най-голямото живописно платно в света. На пръв поглед изображението изглеждаше объркано и хаотично, но при по-внимателен оглед зрителят би могъл да оцени мистичното вдъхновение, залегнало в него.
Пеенето спря. Процесията се разпръсна.
Той вдигна поглед нагоре, между двата реда прозорци отстрани, към извития таван. Критиците имаха право. Това категорично беше най-въздействащото произведение на изкуството, създавано някога. Когато папата деспот Юлий II наредил повторното изографисване на капелата, Микеланджело се разбунтувал. Все пак той бил скулптор, а не живописец! Но не след дълго получил вдъхновение и приел с ентусиазъм поръчката. Изпълнението му отнело четири усилни години, но окончателният резултат спираше дъха.
Полукс разглеждаше с любопитство отделните панели, съставляващи творбата. „Опиянението на Ной“, „Потопът“, „Сътворението на Ева“, „Бог витае над водата“, „Разделянето на светлината от тъмнината“. Погледът му се спря върху една конкретна сцена. „Медната змия“. И прати Господ върху народа отровни змии, които хапеха народа, и много свят измря от синовете Израилеви. И направи Мойсей медна змия и коя змия ухапваше някой човек, той, щом погледнеше медната змия, оставаше жив. Той се успокояваше с текста на Числа, глава 21. Сега някои от кардиналите около него щяха да видят медна змия.