Полукс слушаше проповедта, очевидно предназначена да внуши чувство за дълг с баналното си многословие. Сякаш някой от мъжете в залата се нуждаеше да му бъде напомняно за поетата отговорност. Това беше първата удала му се възможност да види как кардиналите функционират в група и той я използваше, за да наблюдава лицата им. Някои бяха видимо развълнувани, но други просто се опитваха да запазят стоическо спокойствие, да не разкриват мислите си, да стаяват всичко в себе си. Със сигурност вече имаше сключени сделки, формирани предварителни съюзи. Никой освен глупаците не очакваше Светият дух да се спусне от небето и да го озари с вдъхновение.
А може би той беше Светият дух? Може би тази флашка бе предопределена свише да попадне в ръцете му?
Монсеньорът най-после млъкна и председателстващият конклава кардинал се изправи пред олтара. Първото отсяване на кандидатите щеше да започне всеки момент. Полукс се заслуша в обясненията на прелата за процедурата, благодарен да получи последни указания. Беше прочел всичко за реда на провеждане на конклава, но малко опресняване на паметта нямаше да му навреди. Всеки от кардиналите щеше да напише по едно име на картончето пред себе си. След това по ред на старшинство щяха да отнесат бюлетините си до олтара и да ги пуснат в един златен бокал. Преди да подаде гласа си, всеки кардинал трябваше да положи още една клетва, на латински:
Призовавам за свидетел Христос Господ-Бог, който да е и мой съдия, че давам гласа си на онзи, когото смятам за достоен пред Бога да бъде избран.
В предишни времена кардиналите били длъжни да подписват подадената бюлетина с името си, поставяйки отстрани и малък отличителен знак. След това бюлетината се сгъвала така, че да закрие подписа и личния знак, и накрая била запечатвана с восък. Но преброителите на бюлетините винаги знаели кой за кого е гласувал. Пий XII сложил край на това безумие. Сегашният метод беше много по-добър. Тайната си оставаше тайна.
Председателстващият привърши с обясненията и прикани към започване на гласуването. Няколко от присъстващите моментално посегнаха към моливите, докато други наведоха глави в молитвена поза. Той реши да изчака малко, преди да впише със закръгления си почерк името на брат си.
Глух удар наруши тишината. Всички вдигнаха изненадано глави. Звукът идваше от главната порта. И продължаваше.
Невероятно. Някой думкаше по вратата.
Полукс проследи внимателно с поглед председателстващия, който слезе от олтара и тръгна към вратата, скръстил ръце на гърдите си. Погледите на всички бяха приковани в масивната двукрила врата зад мраморната решетка. Забръмчаха приглушени гласове. Няколко кардинали станаха от местата си и пристъпиха към пътеката. Той реши да ги последва. След него наскачаха и други.
Председателстващият се приближи до вратата, освободи резето и отвори едното крило, колкото да излезе. Полукс бе обзет от подозрения. Нищо в случващото се не изглеждаше обещаващо. Вече им бяха казали за аварийния изход от капелата, през една малка врата зад олтара, която водеше или нагоре към Стаите на Рафаело, или надолу към Колекцията от модерно изкуство на Ватиканския музей. Самите музеи бяха затворени, огромните им изложбени зали празни. И на двата етажа бяха осигурени тоалетни за кардиналите в случай на нужда. Но оттам можеше и да се избяга.
Полукс се отдели от групата кардинали, които бяха приковали очи във вратата. Той също не отделяше поглед от централния отвор в мраморната решетка, като се надяваше всичко да е фалшива тревога.
Двукрилата врата се отвори със замах. Вътре влезе Котън Малоун.
70
Малоун бе присъствал на разговора между Стам, Стефани и председателстващия кардинал. Който не изглеждаше особено щастлив.
— Чарлс, имаш ли представа какво направи току-що? — прошепна на английски той.
— Напълно, приятелю. Но има проблем с конклава. Изисква се неговото прекратяване.
Бяха опразнили Кралската зала от посетители под претекст да се осигури тишина за хората зад двукрилата дървена врата. Всички бяха поканени да се преместят в едно съседно помещение и вратите зад тях бяха затворени, като останаха на пост само двамата швейцарски гвардейци. Командирът им бе информиран за обстоятелствата и заклет да си мълчи; той се подчини на Стам, защото — както обичаше да казва възрастният мъж — никой във Ватикана освен самия папа не смееше да оспори волята на Ведомството. Стам започна да обяснява ситуацията пред председателстващия конклава и Котън забеляза как с всяко ново разкритие очите на кардинала се разширяват от ужас.