— Намирам се в галерията с картите — каза той. — Тук няма никой.
Малоун се затича по мраморния под. През прозорците вляво зърна за миг Ватиканските градини с фонтаните и дърветата, които се издигаха по склона нагоре към обсерваторията. Вдясно имаше вътрешен двор с огромен басейн, в който се плискаше вода. Не се виждаха хора. Навсякъде имаше охранителни камери. Всичките изключени според Стам.
Той се намираше на третия етаж, а под него, както и в другото крило на сградата, отвъд вътрешния двор, имаше още галерии и зали. Тези електронни очи може би щяха да свършат работа.
— Охраната на изходите си остава — каза Стам. — Още никой не е докладвал опит за бягство.
— Вече съм в края на галерията с картите — каза Малоун в микрофона. — Има ли начин да се стигне от тук до отсрещното крило?
— Не и през третия етаж. Може от втория. Вървете напред. Можете да прекосите в края на етажа, като подминете Залата с колесницата. Има и стълбище, което ще ви отведе до приземния етаж.
Малоун влезе в куполовидна зала. В геометричния й център, във фокуса между четирите сводести прозореца с по две колони отстрани, се намираше обяснението за названието й — огромен модел на римска колесница. Имаше си всичко: колела, теглич, коне. Липсваше само Гало.
— Започвам да си мисля, че тръгнах в грешната посока — каза Малоун.
Полукс стигна до пресечна точка на два коридора. Перпендикулярният, по-къс, отвеждаше вдясно, към другото крило на двореца. Библиотеката продължаваше натам, както и напред, в серия от по-малки зали. От мястото, където бе застанал, се виждаше до края на етажа. След тези зали — там, където свършваше дворецът — нямаше как да няма изход. Да продължи напред му се стори по-умно, отколкото да кривне към другото крило. Той не можеше да си позволи да се изгуби. Трябваше да напусне сградата, а също и Ватикана. Бързо и незабелязано.
Тълпата на площад „Свети Петър“ щеше да му предостави повече от достатъчно укритие. Щеше да е лесно да се слее с многохилядното множество. Въпросът бе как да стигне до там. На всички изходи имаше охрана.
Сигурно всеки миг щяха да им наредят по радиостанциите да се оглеждат за отлъчил се кардинал. Той продължаваше да крачи напред през поредица от галерии с познати имена. Паолинска. Александрийска. Клементинска. След тях се озова до входа на Вестибюла на четирите порти. Стълбище водеше към приземния етаж.
Той заслиза. Зави на първата площадка и понечи да продължи, но се спря. На партера видя униформен часовой, който пазеше изхода. Полукс оцени ситуацията и определи план за действие. Овладя нервите си и продължи да слиза надолу по мраморното стълбище, пъхнал ръце в широките ръкави на расото си. Часовоят беше с гръб към него и гледаше през стъклената врата, което го улесни. Но го усети и се обърна.
— Ваше преосвещенство…
Без колебание. Действай! Сега!
Полукс извади ръце от ръкавите си и сграбчи мъжа за шията. Обърна го с гръб и с дясната си ръка притисна гръкляна му, използвайки лявата като лост, за да прекъсне притока на въздух в трахеята. Часовоят беше по-млад, но доста по-пълен от него, а и никога не би допуснал, че може да го нападне кардинал. Явно заповедта за ареста му още не бе стигнала до персонала.
Тялото на часовоя се отпусна безжизнено в ръцете му. Полукс го остави да се смъкне на пода. Веднага свали пелерината и робата си, после разкопча расото. Отдолу беше по тениска и панталон. Тъмни на цвят, като на часовоя. Сини, не черни, но щяха да свършат работа. Трябваха му ризата и фуражката, както и радиостанцията и пистолетът. Той облече ризата — беше му леко голяма, но като я натъпка в панталона, изглеждаше прилично. Полукс закачи радиостанцията на колана и си сложи слушалката в ухото. Микрофона пъхна в джоба си. Едва ли щеше да му потрябва. Кобура с пистолета закопча също за колана. Той хвана трупа за китките, извлече го през отворената врата и го скри зад една статуя в близката галерия. После се върна тичешком да вдигне от земята кардиналските си одежди, с които покри трупа на убития.