Стам стоеше неподвижен и мълчалив. Накрая заговори:
— Аз лично предполагам, че не би имало Църква. Християните са щели да продължават с междуособиците си, да не постигат нищо. Оставени на себе си, те никога е нямало да се обединят в нещо смислено. Накрая вярата им е щяла да избледнее, а крале, кралици и императори са щели да воюват помежду си без задръжки. Цивилизацията би била нещо много различно от онова, което познаваме сега. Църквата, при всичките си недостатъци, е придавала на света онази доза стабилност, която го е крепяла, помагала му е да не се разпадне. Без нея кой знае накъде би тръгнало човечеството.
— Да бе, вярвайте си — промърмори Гало.
— Само че светът вече не е съставен от неграмотни — каза Стам. — Хората вече са много по-скептично настроени към религията, отколкото през тринайсети век. Това разкритие, ако бъде направено днес, би имало огромно въздействие.
— Точно на това разчиташе брат ми. Да използва страховете ви, за да постигне онова, което искаше. — Той изгледа в упор Малоун. — Този пергамент отваря очите. Не им позволявайте да го скрият.
Стам бръкна под расото си и извади нещо, което вдигна пред очите му.
— Заедно с това ли?
Беше флашка.
— Архиепископ Спаня е бил твърде усърден — каза той. — Открил е многото прегрешения, които дълги години са се вършили между тези стени, и е посочил виновниците. Проблемът му беше в собственото му его. И в това, че подцени предполагаемите си съюзници.
— Спаня беше глупак — каза Гало.
— Може би — отвърна Стам. — Но беше мой глупак.
— Какво ще правите с тази флашка? — попита Стефани.
— Всички нарушители ще бъдат наказани. Тъкмо обратното на онова, което би се случило, ако Спаня или нашият измамник тук бяха успели.
Желязната врата зад тях се отвори с грохот. Влезе Люк, който водеше още някакъв мъж. И двамата току-що бяха пристигнали от Малта.
— Шефът на малтийската служба за сигурност — прошепна Стефани на Малоун. — Казва се Кевин Хан.
Стам отведе Хан до една от килиите и го заключи. Малоун използва възможността, за да стисне ръката на Люк.
— Бандата се събра. Браво, момче — каза му той.
После забеляза, че Люк е със същата риза, шорти и маратонки, както в Малта.
— Днес да не е петък, че си толкова неофициален?
— Беше дълъг ден — ухили се Люк. — Чувам, че вече скачаш по покривите на вагони като в „Умирай трудно“. Радвам се да чуя, че още те бива за нещо…
— За късмет, влакът не се движеше много бързо.
Люк забеляза Гало в килията.
— Та той приличал напълно на кардинала! Никой не би се досетил.
— Какво ще правите с Ностра Тринита? — попита Гало Стам.
— Двата пергамента ще бъдат върнати на рицарите като тяхна собственост. Но Константиновият дар принадлежи на Църквата.
— Значи отива в архивите на Ватикана? — попита Стефани.
Стам пристъпи към масата и вдигна навития на свитък пергамент. Дясната му ръка бръкна под расото и когато се появи отново, не държеше флашката. А запалка. Щракна я и поднесе пламъка под сухия крехък свитък, който пламна. Стам го пусна на пода и за секунди свитъкът стана на пепел.
— Въпросът е приключен — каза той.
— Ние сме още тук — извика Гало от килията си. — Знаем всичко. Нищо не е приключило.
Кардинал Чарлс Стам стоеше неподвижен като статуя. Изгарянето на свитъка беше най-вълнуващото действие, което Малоун го бе видял до момента да извършва. Но той долавяше още нещо в погледа му. Облекчение.
— Архиепископ Спаня, при всичките си прегрешения, винаги е бил защитник на Църквата — каза накрая той. — Също като мен.
Малоун си представи как мъже като Стам са били принуждавани в течение на векове да вземат трудни решения. Като всеки от тях си е мислел, че постъпва правилно. И всеки от тях е грешал. Току-що една част от историята бе погубена завинаги. Част, която би била в състояние да хвърли различна светлина върху много неща.