Основна тема в романа са корените на християнството. Съборът в Никея е първият голям екуменически форум, свикан от самия Константин Велики (глава 27 и 63). Начинът на протичане и темите на разискванията му са забулени в тайна, ако не се брои един-единствен документ, който може да се опише, в най-добрия случай, като откъслечен. Дори броят на участвалите епископи е под съмнение, но списъкът с имената в глава 54 е точен, макар и непълен. Онова, което се знае, е, че са били изгладени някои разногласия по църковната доктрина и е приета декларация за вярата като такава — Никейският символ на вярата, цитиран буквално в глава 59. Той с много малки изменения остава до днес основната прокламация за целите на Католическата църква.
Константин се радва на преклонение от страна на Римокатолическата църква. Към IV в. християнството вече е било утвърдена религия, макар и жертва на преследване и погроми. Вземайки го под крилото си, императорът е допринесъл неимоверно много за нейното развитие, включително чрез височайша санкция, привилегии, пари и сгради. Сред безбройните църкви, построени от него, е тази на Божи гроб в Йерусалим, както и първообразът на базиликата „Свети Петър“ в Рим.
Исторически факт е, че след закриването на Никейския събор се е провел банкет, на който императорът раздал подаръци на епископите, които да отнесат в съответните си църкви. Що се отнася до документа, който им бил представен за подпис — измисления от мен Константинов дар, — нищо подобно не е имало. Религията е понятие, създадено от хората в търсене на политическа изгода. Това е факт. Истина е, че идеите за първородния грях, рая, ада и дявола са творения на Църквата. И преди да отхвърлите това твърдение като фантазия, припомнете си какво каза папа Франциск през март 2018 г.:
Те не биват наказвани, онези, които се покаят, получават Божията прошка и встъпват в редиците на душите, на които е съдено да видят Бог, но онези, които не се покайват и следователно не могат да бъдат опростени, изчезват. Няма ад, просто изчезване на грешните души.
Силно изказване от главата на повече от милиард католици. Малко след поместването на този цитат в „Ла Република“, водещ италиански ежедневник, Ватиканът направи изявление, че статията „не предавала вярно“ думите на папата, при това казани на лична среща между него и автора на статията, а не в официално интервю.
Липсваше обаче категорично отричане подобни думи да са били изричани.
Онова, което за мнозина е свещена църковна догма с божествен произход, има твърде конкретни основания. Проблемът е, че ние не знаем практически нищо за ранната Католическа църква и с какво всъщност са се занимавали нейните основатели. Онова, което знаем, го дължим най-вече на един човек, Евзебий, живял по времето на Константин. Евзебий е автор на толкова много трактати, че се смята за бащата на църковната история. Освен това бил доверен съветник на императора. Много от трудовете му са оцелели. Неговата „Църковна история“ си остава жизненоважен източник на информация за ранната Църква. „Житието на Константин“, също от него, се смята за важен труд, макар и силно пристрастен поради любовта му към императора.
Каква част от неговите разкази са истина? Никой не знае.
Същите съмнения се отнасят и до друго изказване, приписвано на папа Франциск, което е изведено като епиграф на книгата и се споменава и в глава 5. Съществуват много различни негови версии, което е разбираемо предвид спорното му естество. Някои от вариациите са дело на Ватикана след първоначалното изказване, като целят да смекчат очевидните последици от него и да посеят съмнение в неговата автентичност. И тук никой не е сигурен. Но все пак такива коментари, в каквато и да било форма, са необичайни за един папа. В заключение нека ги прочетем отново и да помислим върху тях:
Не е нужно да вярваш в Бог, за да си добър човек. В известен смисъл традиционната представа за Бог е остаряла. Човек може да е духовна личност и без да е набожен.
Не е нужно да ходиш на църква и да даваш пари. За мнозина природата може да бъде църква.
Някои от най-добрите хора в историята не са вярвали в Бог, докато някои от най-големите злодейства са извършени в Негово име.
Благодарности
Отново искрени благодарности на Джон Сарджън, директор на „Макмилън“, и Сали Ричардсън. Благодаря на Джен Ендърлин, директор на „Сейнт Мартинс“, и на Андрю Мартин, моя издател в „Минотор“. Дължа много на Хектор Деджийн в отдел „Реклама“, на Джеф Доудс и „Маркетинг и продажби“. Благодаря на Ан Мари Талберг, която отговаря за изданията с меки корици, на Дейвид Ротстейн, който направи корицата, и на Мери Бет Рош и екипа й в отдела „Аудио книги“.