Сякаш очакваха нещо да се случи.
— Не трябваше да идваш — каза й той.
Тя стисна ръката му.
— Мястото ми е при теб.
Той се възхищаваше на нейната лоялност и съжаляваше, че собствените му черноризци не я притежават дори в минимална степен. Прозорецът беше на около пет метра над земята. Но в този момент той си представяше, че е застанал много по-високо, на балкона на Палацо Венеция през 36-а и възхвалява славната победа на италианската армия в Абисиния. А долу на площада четиристотин хиляди души посрещат думите му с бурни несекващи овации, сякаш изпаднали в транс. „Дуче, Дуче, Дуче“ — крещяха тълпите и той вдишваше с жегата масовата им истерия.
Колко възбуждащо!
Но от някогашния Цезар не бе останало почти нищо.
Освен плешивата глава и шкембето. Очите му бяха станали жълтеникави, погледът му блуждаеше като на обсебен. Все още носеше униформата си — черна риза, сива куртка, бричове с широки червени кантове, лъснати черни ботуши и сива фуражка без украшения. Предишния ден, преди да го заловят партизаните, бе облякъл шинел и каска на германски редник в глупав опит да се дегизира. Което беше грешка. Издаваше страх.
Някои го наричаха палячо, други — авантюрист, използващ политика на силата, трети — комарджия в игра с високи залози, къпещ се в минала слава. Европейците го бяха обявили за човека, накарал влаковете в Италия да се движат навреме.
Но той си оставаше просто Ил Дуче. Вождът. Най-младият мъж, управлявал някога Италия.
— Очаквам края на тази трагедия — каза той. — Чувствам се странно откъснат от всичко, сякаш вече не съм участник в пиесата, а последният й зрител.
Нещо от депресията, която изпитваше в последно време, отново се опитваше да го стисне за гърлото и той с усилие се мъчеше да се откъсне от хватката й.
Сега не беше време за самосъжаление.
Автомобилът продължаваше да се бори с острите завои на шосето, между кедровите и еловите гори; воят на двигателя се засилваше с приближаването към къщата.
Мусолини беше уморен, пребледнял и небръснат. Освен това изглеждаше необичайно размъкнат, униформата му беше измачкана. Но най-лошото бе, че се чувстваше оставен на произвола на съдбата, което го хвърляше в паника. Вече нищо не зависеше от него.
Колата спря в подножието на къщата. От шофьорската врата слезе мъж в бледосиня униформа на капитан от Луфтвафе; кафявите петлици на яката му го идентифицираха като свързочник. От вчера Мусолини не бе виждал други хора освен някакви мърляви партизани. Бе забелязал объркаността им още в кметството на Донго, където го бяха отвели най-напред и където стана ясно, че никой от неговите инквизитори не знае какво да прави.
Бяха го оставили да чака в стая, изпълнена с тютюнев дим и глъч на човешки гласове, и да слуша Радио Милано, по което точно в този момент обявяваха края на фашизма и как всички представители на властта трябвало да бъдат арестувани.
Глупаци. Всички до един. Но дори те бледнееха в сравнение с германците.
Той бе отлагал до последния възможен момент сключването на пакта с Германия. Хитлер беше животно, „Моята борба“ — пълна безсмислица. Той нито харесваше, нито имаше доверие на този смахнат австриец. Но в крайна сметка общественото мнение надделя и през 40-а Мусолини се остави да бъде въвлечен във войната. Което беше ужасна грешка.
По дяволите тези арийски копелета. Той не искаше да вижда повече германска униформа.
Но ето че току-що се бе появила още една. Мъжът вече бе влязъл в къщата и се изкачваше по стълбите към втория етаж. Двамата с Клара останаха до прозореца, но се обърнаха, когато вратата на стаята се отвори и униформеният влезе при тях. Мусолини го изчака да удари токове и да отдаде чест. Но нищо подобно не се случи. Вместо това мъжът каза с равен глас на италиански:
— Дойдох да поговорим. Насаме.
Новодошлият беше висок, слаб, с издължено лице, големи уши и нездрав вид. Черната му коса беше зализана назад, а над тънките си устни имаше късо подстригани мустачки. Мозъкът на Мусолини обработваше трескаво всички рискове на ситуацията и търсеше възможни пътища за действие. През последните две десетилетия никой не се бе отнасял към него с такова неуважение. За да всява страх, властта трябва да бъде абсолютна и безгранична. Затова първата му мисъл бе да изгони този натрапник, но вакуумът на несигурност, който го поглъщаше, го накара да преглътне гордостта си.