— Изчакай отвън — каза той на Клара.
Тя се поколеба и понечи да възрази, но той я пресече с вдигната повелително ръка. Без повече съпротива тя кимна и излезе от стаята.
Униформеният затвори вратата зад нея.
— Разполагаме с малко време — каза той. — От Комитета за национално освобождение и от Доброволческия корпус за свобода идват за вас.
И двете имена означаваха само неприятности, особено последното, защото Корпусът бе съставен главно от комунисти, които не желаеха да делят властта с когото и да било.
— Взето е решение да бъдете разстрелян. Успях да ги изпреваря, но те се приближават.
— Всичко това е заради вас, германците, които ме изоставихте.
Мъжът бръкна с дясната си ръка в джоба на куртката и извади някакъв предмет. Пръстен. Сложи го върху безимения си пръст и го вдигна пред лицето на Мусолини. Върху матовата повърхност на сребърно-калаената сплав бяха гравирани пет реда букви:
SATOR
AREPO
TENET
OPERA
ROTAS
Мусолини разбра. Мъжът не беше кой да е.
В годините си като върховен вожд Дучето бе имал работа с двама папи — Пий XI и Пий XII. Единият беше по-сговорчив от другия, но и двамата го дразнеха. За съжаление, за да управлява Италия, трябваше да си осигури подкрепата на Католическата църква, което само по себе си не беше лесна работа. Но той бе успял да я постави на мястото й, сключвайки крехък съюз, на който сега идваше краят.
— Сигурен съм, че този пръстен ви изглежда познат — каза мъжът. — Същият е като онзи, който задигнахте от убития.
Нещата все повече се изясняваха.
След като през 1070 г. основали на самата граница на християнския свят болница и я нарекли „Свети Йоан Кръстител“, малка група европейци се обявили за Братята хоспиталиери на свети Йоан от Йерусалим. Сегашното им название, след повече от 850 години развитие, беше неприлично дълго и завъртяно.
Суверенен военен орден на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта.
О, суета на суетите…
— Тук съм от името на Негово най-светейше височество, Принца и Велик магистър — заяви униформеният. — Който ви приканва за пореден път да му дадете онова, което се намира във ваше притежание.
— Вие наистина ли сте германски офицер? — попита Мусолини.
— Да, но съм и рицар на Ордена много отпреди да възникне Третият райх.
Най-после завесата на тайнственост бе повдигната. Човекът насреща му беше просто един шпионин, което обясняваше защо враговете му го бяха пуснали при него.
— Казвате, че някакви хора идвали за мен. За партизаните аз съм без значение. За германците съм ненужно бреме. Единствено за комунистите смъртта ми би имала някаква стойност. Така че кажете какво можете да ми предложите, за да ги лишим от това удоволствие.
— Вчерашните ви номера не успяха.
Колко жалко, помисли си Мусолини. Първо бе избягал от Милано в посока Комо, следвайки тесния виещ се път покрай езерото през десетките малки селца, сгушени в гънките на бреговата ивица. Чернобио, Молтразио, Тремецо, Менаджо. Обикновено това пътуване траеше около половин ден, но сега бе отнело много по-дълго време. Той бе очаквал да завари там пет хиляди черноризци, готови да го посрещнат. Неговите войници. Но се бяха явили едва дванайсет. След това отнякъде пристигна германски конвой от трийсет и осем военни камиона и триста корави бойци, пътуващ на север към Австрия, и той се присъедини с надеждата да се добере до Киавена, където да се отдели от колоната и да продължи на север към Швейцария.
Но така и не стигна до там. Мръсните германски копелета го размениха срещу разрешение да продължат пътя си необезпокоявани. За щастие, той носеше със себе си нещичко като застраховка. Злато и скъпоценни камъни от италианската хазна, пачки валута и две кожени чанти, претъпкани с документи, досиета и дипломатическа кореспонденция.
— Партизаните докопаха част от златото ви — каза мъжът. — Но повечето бе изхвърлено в езерото от германците. Двете чанти обаче са изчезнали. Дали онова, което търся, не е в някоя от тях?
— И защо да ви помагам?