— Защото мога да спася мизерния ви живот.
Мусолини искаше да живее и не го отричаше. Но за него имаше и нещо по-важно.
— А Клара?
— Мога да спася и нея.
Той скръсти ръце зад гърба си и издаде брадичката си напред под познатия ъгъл; така се чувстваше най-удобно. После закрачи напред-назад из стаята; подметките на обувките му скърцаха по грапавия каменен под.
— Славният орден никога няма да загине — каза той. — Защото е като добродетел, като самата вяра. Правилно ли съм го запомнил?
— Точно така. Речта на граф Дьо Марселюс в Камарата на депутатите е била наистина елегантна.
— Доколкото си спомням, той се е опитвал да издейства връщането на голям участък земя, който Короната била отнела на рицарите. Не е успял, но все пак им е осигурил известен суверенитет. Който е позволил на хоспиталиерите да основат самостоятелна държава на територията на Франция.
— И да не загинем — добави мъжът.
— За мой късмет. Помогнете ми да се отърва от тези партизани и тогава ще поговорим за Ностра Тринита.
— Може би не осъзнавате сериозността на ситуацията. Вие сте обречен човек, опитал се да отърве кожата с крадени пари и злато. — Мъжът помълча, после продължи: — За жалост, опитите ви се провалиха. Те идват, за да ви убият. Аз съм единствената ви надежда. Не можете да се пазарите с мен, затова ми дайте онова, което искам.
— В онези чанти, които споменахте, има моя кореспонденция с британците, която не бива да става публично достояние.
— Това е техен проблем.
— Представете си как биха могли да постъпят рицарите с такава уличаваща информация.
— Ние сме в отлични отношения с Лондон. Искам само пръстена и документите, които сте откраднали.
— Пръстена? Той е просто едно парче метал.
Мъжът повдигна дясната си ръка.
— За нас е много повече от това.
— Вашите рицари са нищо. Изритани от Йерусалим, Кипър, Родос, Русия, Малта, сега се свирате в два двореца в Рим и се къпете в повехналата си слава.
— Значи си приличаме.
— Нещо такова.
През отворения прозорец се чу боботенето на друг автомобилен двигател.
Гостът му също забеляза това.
— Пристигнаха — каза той.
Мусолини бе обзет от внезапен прилив на решимост, усилван от факта, че никой — нито императорите на Свещената римска империя, нито Наполеон, нито дори Хитлер — не бе успял да стори това, което бе постигнал той.
Да подчини папата.
И присъствието на този мъж беше конкретно доказателство за неговата победа.
— Попитайте Пий Дванайсети как се чувстваше, принуден да коленичи пред мен — каза той.
— Съмнявам се, че това се е случило.
— Не буквално, но, образно казано, той коленичи. Защото знаеше какво мога да сторя с безценната му Църква. И все още мога.
Това обясняваше защо Ватиканът така и не се опита, поне външно, да се противопостави на идването му на власт. Дори след като бе завзел изцяло властта, Църквата запази мълчание и нито веднъж не използва огромното си влияние, за да вдигне италианците на бунт. Никой крал, кралица или император не бяха постигали това преди него.
Той посочи пръстена на ръката на госта си.
— Също като вас и аз дължа силата си на Константин Велики. Само той и аз сме успявали там, където всички останали са се проваляли.
Автомобилът долу беше пристигнал и през прозореца се чуваше как се отварят и затръшват врати.
— Кажете на вашия Велик магистър, че ще съжалява, задето не ме спаси.
— Вие сте глупак.
— Аз съм Ил Дуче.
Мъжът в германска униформа го изгледа невъзмутимо, поклати глава и каза само:
— Сбогом, велики вожде.
После се обърна и си тръгна.
Мусолини остана неподвижно на мястото си, с лице към отворената врата. Колко ли души досега бе изпратил на сигурна смърт? Хиляди? По-скоро десетки хиляди. Сега усещаше колко безпомощни са се чувствали в мига на своята гибел.
По стълбището отекнаха тежки стъпки. В стаята влезе едър черноок мъж, стиснал в ръце автомат.
— Дошъл съм да ви освободя.
Това беше лъжа, разбира се, но Мусолини реши да се включи в играта.
— Какъв късмет!
— Трябва да тръгваме. Веднага.
В този момент на вратата се появи Клара, пристъпи към леглото и започна да рови в завивките.
— Какво търсиш? — попита той.
— Кюлотите си.