— Остави ги. Няма време. Да се махаме от тук.
Мусолини я хвана нежно за ръката и направи знак да тръгват. Тя даваше ли си сметка какво предстои да се случи? Едва ли. Както винаги, тя изглеждаше по-загрижена за него, отколкото за себе си.
Слязоха на приземния етаж, излязоха от къщата и седнаха на задната седалка на някакъв раздрънкан фиат. Шофьорът вече бе заел мястото си зад волана, но мъжът с автомата не се качи при тях. Вместо това застана на дясната стъпенка, насочил дулото на оръжието си навътре.
Колата тръгна бавно по стръмния наклон към селото. Зад тях пристъпваха двамата часовои, които ги бяха охранявали цяла нощ. Взеха с човешки ход острия завой, но на правата отсечка фиатът набра скорост; гумите съскаха по влажната настилка на шосето. Мъжът на стъпенката нареди на шофьора да спре срещу тежка желязна порта, монтирана върху бетонни колони, която преграждаше неголяма отбивка на шосето, около пет метра широка и два метра дълга. Зад портата се виждаше алея за коли, която завиваше между два зида, обрасли в увивни растения.
Мъжът с автомата скочи и отвори вратите на колата. Шофьорът слезе. Чуха се отчетливи команди и другите двама въоръжени мъже заеха позиции — единият пред, а другият зад колата. Дърветата и един остър завой на шосето ги скриваха от къщите на Адзано.
— Слизайте! — чу се команда.
Лицето на Клара се изкриви от страх, очите й се стрелкаха като на уплашена птица.
Мусолини слезе. Тя го последва.
— Натам — каза мъжът и посочи с дулото на автомата си към желязната порта.
Мусолини направи няколкото крачки към зида и се изправи с гръб към нея. Клара застана до него. Днес нямаше да повтори вчерашната грешка. Нямаше да покаже страх. Когато разказваха за случилото се, на тези хора щеше да им се налага да лъжат, за да го изкарат страхливец.
— Бенито Мусолини, вие сте военнопрестъпник. Осъден сте на смърт от народа на Италия.
— Не! Не можете! — изпищя Клара. — Нямате право!
Тя го сграбчи за ръката и се притисна до него.
— Отдръпнете се встрани — каза мъжът. — Иначе и вие ще умрете.
Тя не се подчини и мъжът натисна спусъка.
Но нищо не се случи. Техният екзекутор дръпна затвора и се опита да освободи засеклия патрон. Клара изпищя и се хвърли върху него, сграбчвайки с две ръце автомата за цевта.
— Не можете просто така да ни убиете!
— Дай ми твоя автомат — заповяда палачът.
Един от мъжете притича и му даде оръжието си. Екзекуторът пусна автомата, който Клара стискаше в ръце, и хвана новия.
Мусолини си каза, че сега е моментът. Бяха му дошли сили. Дори не помисли да бяга или да се съпротивлява. Вместо това разтвори с две ръце куртката си и изпъчи гърди. Зад тримата мъже, дошли да го убият, видя рицаря в германска униформа, който крачеше по пътя. Небрежно. Без да бърза. Никой от другите трима не се опита да му попречи. Униформеният се спря да наблюдава сцената. Нищо. Нека гледа.
— Magnus ab integro saeclorum nascitur ordo — подвикна към него Мусолини.
Едва ли някой от тези глупаци знаеше латински.
Но рицарят щеше да разбере.
Най-великият орден на всички времена се ражда отново.
Автоматът изригна. Клара бе улучена първа и се строполи на земята. Още куршуми се посипаха, този път върху Мусолини. Три се забиха глухо в корема му, четири го улучиха в краката. Коленете му се подгънаха и той се свлече.
Очите му намериха рицаря и той събра последните си сили, за да изрече:
— Това… не е… краят.
От устата му потече кръв.
Лявото му рамо се килна встрани и той се просна по гръб върху мокрия асфалт. Очите му гледаха към небето, беше още жив. Във влажния въздух се носеше тежка миризма на барут. Единият от мъжете се надвеси над него, дулото на автомата му сочеше надолу.
Погледът му се фокусира върху черната точка.
Като край на изречение.
Автоматът гръмна.
В настоящето
1
Вторник, 9 май
Езерото Комо, Италия
8:40 ч.
Котън Малоун оглеждаше мястото на екзекуцията.
Малко след 4 следобед на 28 април 1945 г. Бенито Мусолини и неговата любовница Кларета Петачи били разстреляни на метър-два от точката, където беше застанал сега. През изминалите десетилетия входът на Вила Белмонте откъм тесния път, виещ се стръмно нагоре по хълма над Адзано, се бе превърнал в храм. Портата от ковано желязо, ниският каменен зид, дори подстриганите живи плетове — всичко си беше на мястото; единствената новост беше дървеният кръст, закрепен за камъка от едната страна на портата, върху който бяха изрязани името на Мусолини и датата на смъртта му. От другата страна Малоун забеляза още една добавка — малка дървена кутия със стъклен капак, в която бяха поставени снимки на Мусолини и Кларета. Огромен венец от свежи цветя беше провесен от желязната ограда над кръста. На лентата имаше надпис: Egli vivràper siempre nel quore del suo popolo. Той ще живее вечно в сърцата на народа.