Долу в селото го бяха упътили насам с предупреждението, че още има лоялисти, за които лобното място на Мусолини е светиня. Което само по себе си беше изумително предвид репутацията му на диктатор и факта, че оттогава бяха минали десетилетия.
Пред какви изпитания е бил изправен само този човек!
В Италия царял хаос. Германците се изтегляли. Планините били пълни с партизани. Съюзническите войски настъпвали откъм юг, освобождавайки град след град. Само Северът и Швейцария все още предлагали убежище.
Но не и на Мусолини.
Малоун се наслаждаваше на прохладното пролетно утро. Предишния ден бе взел самолета от Копенхаген за миланското летище „Малпенса“ и с наета алфа ромео бе поел на север към езерото Комо. Беше се изръсил за спортен автомобил, защото кой би устоял на изкушението да покара кола с 237 конски сили под капака, способна да ускори от 0 до 100 километра за четири секунди? Той и преди бе идвал в Комо и беше отсядал в зашеметяващата „Вила д’Есте“, но това беше преди много години, при една тайна мисия на отряд „Магелан“. „Вила д’Есте“ беше един от най-добрите хотели в света. Този път нощувките му щяха да бъдат далеч по-скромни. Беше нает със специална задача от британското разузнаване, в лично качество, като обектът на интерес беше някакъв италианец, местен търговец на антики, който неотдавна се бе появил в полезрението на МИ-6. Първоначално задачата му беше една обикновена покупко-продажба. Обстоятелството, че самият той е търговец на редки книги, му придаваше известни умения да преговаря за стари и застрашени от унищожение документи. Но едва предишната вечер бе получил допълнителна информация за точното местонахождение на плячката, което бе довело и до промяна в задачата. Ако информацията се окажеше вярна, от него се искаше да открадне нещо. И той знаеше точно как да го направи.
Една сделка оставя след себе си твърде много следи, но за МИ-6 това бе единствената възможност. До вчера. Ако обаче онова, което искаха, можеше да се придобие без заплащане, би било чудесно. Особено като се имаше предвид, че въпросното нещо не принадлежеше на италианеца, който се опитваше да го продаде.
Малоун не хранеше илюзии. Дванайсет години в отряд „Магелан“ и още няколко на свободна практика с различни разузнавателни агенции го бяха научили на много неща. Например това, че му се плащаше, за да свърши определена работа, както и да носи отговорност, ако нещо се обърка. Което си беше достатъчен стимул да не прави грешки.
Цялата история изглеждаше доста интригуваща. През август 1945 г. Уинстън Чърчил пристигнал в Милано под псевдонима полковник Уордън. Претекстът бил почивка по бреговете на Комо, Гарда и Лугано. Нищо лошо — от векове кристалночистите им алпийски води привличали летуващи от близо и далече. Псевдонимът му осигурявал известна неприкосновеност, но и тя била ненужна — по онова време Чърчил вече не бил министър-председател, след като претърпял унизителна загуба на изборите.
Първата спирка от маршрута му било миланското гробище, където набързо бил погребан Мусолини. Няколко минути Чърчил стоял неподвижно до гроба с шапка в ръка. Което било странно предвид факта, че покойникът освен брутален диктатор бил и негов противник във войната. След това продължил на север към Комо, където отседнал в една вила на брега на езерото. През следващите седмици местните жители го виждали как лови риба, занимава се с градинарство или рисува. По онова време никой не обръщал особено внимание на всичко това. Разбира се, британското разузнаване отдавна подозирало истинската цел на престоя му.
Писмата, разменени между него и Мусолини. И изчезнали безследно при залавянето на Дучето като част от съдържанието на две чанти, които никой не бил виждал след 27 април 1945-а. Носели се слухове, че са конфискувани от местните партизани. Някои твърдели, че са предадени на комунистите, други сочели германците. Имало дори теория, че са заровени в градината на вилата, която Чърчил бил наел.