Никой не можел да каже със сигурност. Но нещо през август 1945-а наложило личната намеса на Чърчил.
Малоун се качи в колата и продължи нагоре по стръмния път. Вилата, където Мусолини и любовницата му бяха прекарали последната си нощ, се намираше някъде наблизо. Той бе чел много взаимнопротиворечиви истории за случилото се в онази съдбовна събота. Някои подробности все още убягваха на историците. Името на екзекутора се бе загубило в мъглата на времето. Няколко души претендирали за тази чест, но никой не можел да каже точно кой е дръпнал спусъка. Още по-голяма загадка оставаше какво се е случило със златото, скъпоценните камъни, парите и документите, които Мусолини се опитвал да отнесе в Швейцария. Повечето източници били единодушни, че част от плячката е хвърлена в езерото, тъй като местни рибари намерили там златни кюлчета след войната. Но нищо съществено не било открито. Допреди две седмици, когато в британското посолство в Рим бе пристигнал имейл с прикачено към него сканирано изображение на писмо.
От Чърчил до Мусолини.
Последваха нови имейли с още четири такива изображения. Не се споменаваше продажна цена за петте. Вместо това Малоун получи 50 000 евро за пътуване до Комо, в комплект с уменията си да води преговори и краен резултат — оригиналите на всичките пет писма.
Вилата, към която беше тръгнал, се издигаше на един рид, малко встрани от пътя, който продължаваше чак до швейцарската граница на десетина километра по-нататък. Наоколо имаше гори, където през войната се бяха крили партизаните, воювали на два фронта срещу местните фашисти и германците. Подвизите им бяха легендарни, увенчани с неочаквания и за тях триумф — залавянето на Мусолини.
За Италия Втората световна война бе приключила в този момент.
Малоун намери вилата — квадратна постройка на три етажа, с обрасли в мъх каменни основи и стръмен керемиден покрив, заобиколена от всички страни с дървета. В прозорците се отразяваше сутрешното слънце; жълтеникавият варовик изглеждаше безцветен на ярката светлина. От двете страни на главния вход бяха застанали две бели порцеланови хрътки. В добре поддържания двор се издигаха стройни кипариси и подстригани декоративни храсти — два задължителни елемента около всяка къща по бреговете на Комо.
Той паркира отпред и слезе от колата сред мъртвата тишина.
Зад вилата се издигаха стръмни склонове, по които пътят продължаваше да се вие все по-нагоре. На изток, долу в ниското, през клоните на дърветата, по които вече бяха напъпили зелени пролетни листенца, се виждаше тъмносиньото петно на езерото. Напред-назад по огледалната му повърхност бавно се движеха лодки. Въздухът тук беше забележимо по-хладен; от близката градина до носа му достигна слаб аромат на цъфнала глициния.
Малоун се обърна към входа на вилата и изведнъж застина. Дебелата дъбова врата беше открехната.
Белият чакъл скърцаше под обувките му, когато пресече алеята за коли и се спря пред входа. Малоун бутна вратата, без да прекрачва прага. Не се чу вой на аларма. Никой не се появи. Но той почти мигновено различи трупа, проснат по лице върху плочките във вестибюла сред локва потъмняла кръв.
Малоун не носеше оръжие. Според инструктажа, който бе получил, къщата трябваше да е празна. От МИ-6 не само бяха проследили източника на имейлите, но бяха успели да съставят профил на потенциалния продавач. Нищо в него не загатваше за опасност.
Той влезе и провери трупа за пулс. Нямаше. Малоун се огледа.
Стаята беше просторна и уютна, по облепените с тапети стени висяха огромни маслени картини, потъмнели от времето. Във въздуха се носеше миризма на увехнали цветя, восък от свещи и тютюн. Имаше голямо орехово бюро, старинен домашен орган от палисандрово дърво, тапицирани с брокат канапета и столове. Покрай стените бяха подредени богато инкрустирани шкафове с витрини, пълни с изложени предмети, придаващи на помещението вид на музей.
Всичко тънеше в безпорядък.
Чекмеджета бяха извадени наполовина или оставени да висят под необичайни ъгли; част от витрините бяха строшени, столовете — преобърнати, някои с разпрани тапицерии. Няколко от завесите бяха откъснати от корнизите и лежаха в безформени купчини на пода.
Някой беше търсил нещо.
Само един папагал в позлатена клетка, някога поставена върху мраморен пиедестал, нарушаваше тишината. Сега пиедесталът беше съборен и клетката беше на пода, смачкана и изкривена, а птицата в нея надаваше отчаяни писъци.