Дашиъл Хамет
Малтийският сокол
СПЕЙД И АРЧЪР
Челюстта на Самюъл Спейд беше издължена и кокалеста, а брадичката му представляваше издадено напред „V“ под по-гъвкавото „V“ на устата му. Жълтеникавосивите очи бяха разположени хоризонтално, „V“-мотивът се подемаше отново от гъстите вежди, чиито косми стърчаха напред от две еднакви гънки над орловия нос, а светлокестенявата коса се спускаше от високи полегати слепоочия към челото и там образуваше още едно „V“. Общо взето, видът му беше приятен — като на русоляв сатана.
— Кажи, съкровище — обърна се той към Ефи Перин.
Ефи беше върлинесто, загоряло момиче, чиято бежова рокля от тънък вълнен плат висеше на тялото от пуснато, като мокра. Имаше закачливи кафяви очи, които грееха на хлапашкото й лице. Затвори вратата, облегна се на рамката и рече:
— Търси те едно момиче — името му е Уъндърли.
— Клиентка ли е?
— Сигурно. Но така или иначе, ще я приемеш — страхотна е.
— Вкарай я тогава, ангеле мой, вкарай я.
Ефи отвори пак вратата — този път широко и гостоприемно — и каза:
— Заповядайте, мис Уъндърли.
— Благодаря — изрече друг глас, толкова тих, че ако не беше безупречната артикулация, нищо нямаше да се чуе.
И в кабинета на Спейд влезе млада жена. Бавно се приближи, с нерешителна стъпка, и изгледа детектива с кобалтовосините си очи — едновременно плахо и изпитателно.
Беше висока, гъвкава и стройна, със заоблени форми, изправена фигура, стегнат бюст, дълги крака, тесни ръце и ходила. Облеклото й бе издържано в два оттенъка на синьото, подбрани в тон с очите. Косата, струяща на вълни изпод синята шапка, бе тъмночервеникава, а сочните й устни — по-ярко червени. Белите зъби блеснаха в полумесеца, образуван от стеснителната й усмивка.
Спейд се изправи с поклон и посочи с дебелите пръсти на ръката си дъбовия стол пред бюрото. Беше висок метър и осемдесет. Полегатите му закръглени рамене правеха тялото му почти цилиндрично — колкото широко, толкова и пълно — и пречеха на току-що изгладеното сако да лежи добре.
— Благодаря — тихо продума мис Уъндърли и седна на ръба на дървения стол.
Спейд се отпусна в своя, извърна се леко, за да бъде с лице към нея, и се усмихна вежливо. Усмихваше се, без да разтваря устни. Всички „V“-та на лицето му се издължиха.
През затворената врата долитаха тракането, тихото звънче и приглушеното бръмчене на пишещата машина на Ефи. Някъде в съседна кантора глухо бръмчеше електромотор. В пиринчения, пълен с угарки пепелник върху бюрото на Спейд димеше мека цигара. Сиви парцалчета пепел осейваха жълтата повърхност на бюрото, зелената попивателна преса и листовете хартия. През прозореца с жълтеникавите завеси, открехнат двайсетина сантиметра, откъм вътрешния двор проникваше намирисващ на амоняк въздух. Парцалчетата пепел потръпваха и се гърчеха от въздушното течение.
Мис Уъндърли ги наблюдаваше как трепкат и се извиват. Очите й бяха неспокойни. Бе седнала на самия ръб на стола, стъпила здраво на пода, сякаш всеки момент щеше да стане. Ръцете й в тъмни ръкавици стискаха плоска тъмна чанта. Спейд се облегна в стола си и попита:
— Е, с какво мога да ви услужа, мис Уъндърли?
Тя си пое рязко въздух и го погледна. Сетне преглътна и изрече забързано:
— Бихте ли?… Помислих си, че… Впрочем…
Взе да хапе долната си устна с лъскави зъби и замълча. Сега говореха само очите й — тъмни, умоляващи.
Спейд се усмихна и кимна, сякаш я разбираше, но така ведро, като че ли не ставаше дума за нищо сериозно.
— Най-добре ми разкажете всичко от самото начало, а носле ще решим какво да правим — предложи той. — Започнете откъдето си спомняте.
— Значи от Ню Йорк.
— Добре.
— Не знам къде се е запознала с него. Искам да кажа, къде в Ню Йорк. Тя е с пет години по-млада от мен — само седемнайсетгодишна — и се движим в различни компании. Всъщност за сестри не сме много близки. Мама и татко са в Европа. Ако научат, това ще ги съсипе. Трябва да я върна у дома, преди да са се прибрали.
— Да — рече той.
— Пристигат на първи другия месец.
Погледът на Спейд светна.
— Зяпачи имаме цели две седмици.
— Нямах представа какво бе направила, докато не получих писмото й. Направо обезумях. — Устните й потрепераха. Ръцете й замачкаха тъмната чанта. — Боях се да се обърна към полицията, след като бе направила такова нещо, но от друга страна, страхът, че може да е в опасност, ме тласкаше към участъка. Нямаше от кого да поискам съвет. Не знаех как да постъпя. Какво можех да направя?
— Нищо, разбира се. И така, значи получихте писмото й?
— Да, след което й изпратих телеграма да се върне у дома. Изпратих я до тукашната поща — „До поискване“. Това бе единственият адрес, който ми беше дала. Чаках цяла седмица, но не получих отговор, тя изобщо не се обади. А завръщането на мама и татко все повече наближава. Затова дойдох в Сан Франциско, да я върна у дома. Писах й, че пристигам. Може би не трябваше, как мислите?