Той махна нетърпелива с глава в ръка. Момичето се намръщи и попита:
— Снощи видяхте ли се?
— Не.
— Честна дума?
— Честна дума. Не ставай като Дънди, миличко. Не ти отива.
— Дънди да не те е подгонил?
— Ъхъ. Двамата с Том Полхос се отбиха при мен на чашка в четири сутринта.
— Наистина ли мислят, че ти си убил този… как му беше името?
— Тързби. — Той захвърли фаса в месинговия пепелник и веднага взе да си свива нова цигара.
— Кажи де! Мислят ли го? — настоя Ефи.
— Един господ знае. — Очите му не се откъсваха от хартийката с тютюна. — Минаваше им такава мисъл през ума, Не знам до каква степен успях да ги разубедя.
— Я ме погледни, Сам.
Той я погледна и избухна в смях — за миг безпокойството, изписано по лицето й, се примеси с веселие.
— Тревожиш ме — възвърна си тя сериозното изражение. — Все си мислиш, че знаеш какво вършиш, но един ден ще разбереш колко дълбоко се лъжеш, само че ще бъде късно.
Той въздъхна превзето и потърка буза о ръката й.
— И Дънди ми каза същото. Ти само дръж Айва настрана от мен, ангелче, а аз сам ще се оправя с останалите си неприятности. — Стана и си нахлупи шапката. — Свали от вратата табелката „Спейд и Арчър“ и сложи нова, само с моето име. Ще се върна след час или ще ти звънна по телефона.
Спейд прекоси дългото, издържано в лилави тонове фоайе на „Сейнт Марк“ и попита рижото конте на рецепцията дали мис Уъндърли си е в стаята. Рижото конте изви глава, пак я върна в предишното положение и я поклати отрицателно.
— Тя напусна тази сутрин, мистър Спейд.
— Благодаря.
Сам мина покрай рижия и се запъти към нишата встрани от фоайето, където зад махагоново писалище седеше възпълен младолик мъж на средна възраст в тъмен костюм. На ръба на писалището обърната към фоайето беше поставена триъгълна махагонова призма, на която пишеше с месингови букви: „Мистър Фрийд“.
Пълният мъж стана и заобиколи писалището с протегната ръка.
— Съжалявам за Арчър, Спейд — изрече той с тон на човек, свикнал да изказва съболезнования по най-деликатен начин. — Току-що прочетох в „Кол“. Той идва при нас снощи, сигурно знаеш.
— Благодаря, Фрийд. Ти ли разговаря с него?
— Не. Седеше във фоайето, когато застъпих рано вечерта. Направих се, че не го виждам. Предположих, че е по работа, и знам, че предпочитате да не ви закачат, като сте заети. Има ли нещо общо това с неговата…
— Не мисля, но още нищо не знаем. Така или иначе, няма да замесваме името на хотела, стига да може да се избегне.
— Благодаря.
— Няма за какво. Можеш ли да ми кажеш нещо за един бивш гост на хотела, а след това да забравиш, че изобщо съм те питал?
— Естествено.
— Мис Уъндърли, която е напуснала тази заран. Искам някои сведения.
— Ела с мен — покани го Фрийд. — Да видим какво можем да направим.
Спейд обаче не помръдна от мястото си, само поклати глава.
— Не искам лично да проявявам интерес.
Фрийд кимна и излезе от нишата. Насред фоайето внезапно спря и се върна при Спейд.
— Хариман беше снощи дежурният детектив на хотела — рече той. — Сто на сто е видял Арчър. Да го предупредя ли да не споменава на никого?
Спейд хвърли кос поглед към Фрийд.
— По-добре недей. Пък и няма значение, стига да не се направи връзката с тази Уъндърли. Хариман е добро момче, но обича да плямпа, та предпочитам да не знае, че трябва да пази нещо в тайна.
Фрийд кимна отново и се отдалечи. След петнайсет минути се върна.
— Пристигнала е миналия вторник, от Ню Йорк. Без куфар, само няколко пътнически чанти. Не се е обаждала по телефона от стаята си и не е получавала поща. Единственият човек, с когото си спомнят да са я виждали, е висок, мургав мъж на около трийсет и шест години. Тази сутрин излязла в девет и половина, след един час се върнала, платила сметката и наредила да натоварят чантите й в чакаща кола. Момчето, което свалило багажа й, си спомня, че била наета. Оставила е адрес — хотел „Амбасадор“, Лос Анджелес.
— Много ти благодаря, Фрийд — рече Спейд и си тръгна.
Върна се в кантората и Ефи спря да трака на машината, за да му съобщи:
— Твоят приятел Дънди беше тук. Искаше да хвърли едно око на пищовите ти.
— Е и?
— Казах му да дойде пак, като се върнеш.
— Браво. Като дойде, дай му да ги види.
— Обади се и мис Уъндърли.
— Крайно време беше. Какво каза?
— Иска да се видите. — Ефи взе от бюрото листче хартия и прочете написаното с молив: — Отседнала е в „Коронет“ на Калифорния Стрийт, апартамент 1001. Под името мис Льоблан.
— Я дай — рече Спейд и протегна ръка.
Щом тя му даде листчето, той извади запалка, щракна, поднесе хартията към пламъка, държа я, докато се нагърчи и стана на черна пепел, освен ъгълчето, което бе хванал, сетне го пусна на линолеума и го стъпка с крак. Момичето го гледаше неодобрително. Той се ухили, каза: