Бриджид О’Шонеси кимна смутено. Той я погледна неодобрително. Тя взе да върти шапката из ръцете си. Спейд се изсмя нетърпеливо и рече:
— Стига сте размахвали тази шапка в лицето ми. Нали вече обещах да направя каквото мога.
Тя се усмихна напрегнато, отнесе я на масата и пак седна до него на канапето.
— Нямам нищо против да ви се доверя слепешката, само че няма да мога да ви помогна, ако не знам за какво става дума — рече Спейд. — Например трябва да науча нещичко за вашия Флойд Тързби.
— Запознах се с него в Далечния изток — заговори тя бавно, загледана в тънкия си пръст, който чертаеше осмици по тапицерията на канапето помежду им. — Миналата седмица пристигнахме от Хонконг. Той беше… беше обещал да ми помогне. Възползува се От моята безпомощност и зависимост, за да ме измами.
— По какъв начин?
Тя поклати глава и нищо не каза. Спейд се намръщи нетърпеливо и попита:
— А защо искахте да го следим?
— За да разбера докъде е стигнал. Отказа дори да ми каже къде е отседнал. Исках да науча какво върши, с кого се среща — разбирате ме.
— Той ли е убил Арчър?
Тя вдигна поглед, изненадана.
— Да, разбира се.
— В кобура му бе намерен „Лугер“, а Арчър е застрелян с друго оръжие.
— В джоба на палтото си също държеше пистолет.
— Виждали ли сте го?
— Много пъти. Знам, че винаги имаше пистолет в джоба си. Снощи не го видях, но той никога не облича палто, без да го пъхне в джоба.
— За какво са му толкова пищови?
— С тях си вадеше хляба. В Хонконг разправяха, че е пристигнал там като телохранител на някакъв комарджия, на когото се наложило да напусне Щатите, и че комарджията изчезнал доста внезапно. Говореше се, че Флойд е замесен в цялата история. Аз самата нищо не знам, освен че ходеше въоръжен до зъби и не лягаше да спи, без да застеле пода около леглото си с намачкани вестници — да не би някой да се вмъкне безшумно в стаята му.
— Чудесно другарче сте си избрали.
— Само такъв като него можеше да ми помогне — простичко отвърна тя. — Ако бе останал верен на думата си.
— Именно „ако“ — съгласи се Спейд, зачовърка с два пръста долната си устна и взе да наблюдава мрачно момичето. Вертикалните бръчки покрай носа му станаха още по-дълбоки, веждите му се сключиха. — Докъде сте затънали във въпросната каша?
— Дотам, че повече няма накъде — отвърна тя.
— Има ли опасност от физическо насилие?
— Не съм героиня. Според мен по-лошо от смъртта няма.
— Такава е значи работата?
— Точно такава — увери го тя и потрепера. — Освен ако не ми помогнете.
Той свали ръка от устата си и прокара пръсти през русата си коса.
— Не съм дядо господ — рече раздразнено. — Чудеса не умея да върша. — Погледна часовника си. — Времето минава, а вие не ми казвате нищо, на което да се опра. Кой уби Тързби?
Момичето вдигна смачканата носна кърпичка към устата си и промърмори през нея:
— Не знам.
— Негови врагове или ваши?
— Не знам. Надявам се, негови, но се боя, че… не знам.
— По какъв начин щеше да ви помогне? Защо го доведохте тук чак от Хонконг?
Тя го погледна с уплашени очи и мълчаливо поклати глава. Лицето й бе измъчено и упорито, по един такъв жалък начин.
Спейд стана, пъхна ръце в джобовете на сакото си и я загледа вбесен.
— Не, цялата работа е безнадеждна! — изсъска разярено. — С нищо не мога да ви помогна. Не знам какво искате от мен. Дали изобщо имате представа какво искате.
Тя наведе глава и заплака. Спейд изръмжа гърлено и се запъти към масата за шапката си.
— Нали няма — замоли тя сподавено, без да вдигне очи — да отидете в полицията?
— Аз ли да отида?! — възкликна той гръмогласно, яростно. — Те ме тормозят от четири часа сутринта! Да знаете само какви неприятности си навлякох с това, че ги размотавам! И то защо, ако смея да попитам? Защото, виждате ли, имало някаква вероятност да ви помогна! Не, не мога! Няма и да се опитам! — Нахлупи шапка ниско на челото си. — Да ходя в полицията! Достатъчно е да стоя мирно и те сами ще плъпнат по мен. Обаче ще им кажа каквото знам, а вие се оправяйте!
Тя се надигна от канапето, застана твърдо отпреде му, макар коленете й да потреперваха, и вдигна побеляло, изплашено до смърт лице. Не можеше да контролира трепкащите мускули на устата и брадичката си.
— Бяхте търпелив. Опитахте се да ми помогнете. Явно всичко е безнадеждно и безполезно. — Протегна дясната си ръка. — Много ви благодаря. Сама… сама ще се оправям.
Спейд отново изръмжа гърлено и се отпусна на канапето.
— С колко пари разполагате?
Въпросът я стресна. Прехапа долната си устна и отговори неохотно:
— Останаха ми около петстотин долара.