— Дайте ги.
Тя се поколеба, продължи да го гледа смутено. Спейд помръдна сърдито уста, вежди, ръце и рамене. Момичето отиде в спалнята и почти веднага се върна с пачка банкноти в ръка.
Той ги пое, преброи ги и рече:
— Тук са само четиристотин.
— Оставих си малко, нали трябва да живея с нещо — обясни тя покорно, вдигнала ръка към гърдите си.
— Още не можете ли да намерите?
— Не.
— Все имате нещо, срещу което да получите пари — настоя Спейд.
— Имам няколко пръстена и малко бижута.
— Ще трябва да ги заложите — протегна той ръка. — Най-добрата заложна къща е „Ремидиъл“ — на ъгъла на Мишън и Пета улица.
Тя го загледа умолително. Жълто-сивите му очи бяха твърди, непоколебими. Момичето бавно бръкна в деколтето си, измъкна тънко руло банкноти и ги пъхна в протегнатата му ръка. Той ги разглади и ги преброи — четири двайсетачки, четири десетачки и една петачка. Върна й двайсет и пет долара. Останалите прибра в джоба си. Стана и каза:
— Сега излизам, ще се опитам да направя нещо за вас. Ще се върна когато мога и ще гледам да донеса възможно най-благоприятни новини. Ще звънна четири пъти — дълго, късо, дълго и пак късо, за да знаете, че съм аз. Няма нужда да ме изпращате, сам ще се оправя.
Остави я застанала насред стаята, загледана подире му със замаяни сини очи.
Спейд влезе в приемна с табела на вратата: „Уайз, Мериган & Уайз“. Рижото момиче пред телефонния номератор го поздрави:
— О, мистър Спейд, здравейте.
— Здрасти, мила. Тук ли е Сид?
Той застана до нея и сложи ръка на закръгленото й рамо, докато тя пъхаше щифта и казваше в слушалката:
— Дошъл е мистър Спейд, мистър Уайз. — Вдигна поглед към посетителя: — Влезте направо.
Той стисна рамото на момичето в знак на благодарност, прекоси приемната и се озова в мрачен коридор. Запъти се към остъклената с матово стъкло врата в дъното на коридора. Отвори я и влезе в малка канцелария, където зад огромно бюро с камари от хартия седеше дребно мургаво човече с уморено продълговато лице и рядка тъмна коса, изпъстрена с пърхут. Човечето размаха полуизпушена пура и рече:
— Придърпай си стол. Значи Майлс си намери снощи майстора?
Нито умореното му лице, нито възпискливият му глас издадоха някакво чувство.
— Ъхъ, тъкмо за това идвам — намръщи се Спейд и се изкашля. — Май ще се наложи да пратя следователя по дяволите, Сид. Има ли начин да се прикрия зад светостта на тайните на клиента, да не издам неговата личност и лака нататък — като свещениците и адвокатите?
Сид Уайз сви рамене. Ъглите на устата му се отпуснаха.
— Че защо пък не? Следствието не е съдебен процес. Във всеки случай може да опиташ. С къде по-сложни положения си се справял преди.
— Знам, но Дънди взе да става неприятен и май че този път няма да е толкоз лесно. Хайде, Сид, слагай си шапката и да вървим при когото трябва. Искам да съм напълно сигурен.
Уайз погледна натрупаните върху бюрото книжа и изстена, обаче стана и се запъти към дрешника до прозореца.
— Кучи син си ти, Сами — оплака се, докато сваляше шапката си от закачалката.
Спейд се прибра в кантората си в пет и десет. Ефи Перин четеше „Таим“. Той седна върху бюрото и попита:
— Нещо ново?
— Нищо. Имаш вид, сякаш си спечелил от лотарията.
Спейд се ухили самодоволно.
— Май ще имаме някакво бъдеще. Винаги съм си мислил, че ако Майлс хвърли топа, шансовете ни да прокопсаме ще са къде-къде по-добри. Ще се погрижиш ли да изпратиш цветя от мое име?
— Вече изпратих.
— Ти си безценно ангелче. Как си днес с женската интуиция?
— Защо?
— Какво мислиш за Уъндърли?
— Сто процента съм „за“ — отговори Ефи, без да се поколебае.
— Твърде много имена има — замислено изрече Спейд. — Уъндърли, Льоблан, а сега твърди, че истинското било О’Шонеси.
— Ако ще да има всички имена от телефонния указател. Момичето е свястно и ти много добре знаеш това.
— Дали? — запремига Спейд сънливо. Сетне се изкикоти. — Във всеки случай за два дни изплю седем стотачки, което никак не е лошо.
Ефи Перин се изправи в стола си.
— Сам, ако това момиче има неприятности и го подведеш или се възползуваш от затруднението му, за да го доиш, никога вече няма да те уважавам — никога!
Спейд се усмихна накриво. После се намръщи. Също накриво. Отвори уста да каже нещо, но откъм коридора се чу щракането на бравата. Ефи стана и отиде в приемната. Спейд си свали шапката и седна зад бюрото. Момичето се върна с луксозна визитна картичка „Мистър Джоуел Кайро“ и съобщи:
— Много особен тип.
— Тогава го вкарай, съкровище.
Мистър Джоуел Кайро беше мургав, с дребен кокал, среден на ръст. Косата му бе черна, гладка и много лъскава. Чертите на лицето му бяха левантински. Едър рубин, обкръжен от четири диаманта, блестеше на широката му наситенозелена връзка. Черното сако, скроено тясно — според раменете, леко се разтваряше около закръглените очертания на бедрата. Панталоните се увиваха около пълните му крака по-плътно, отколкото го изискваше модата на деня. Горнищата на лачените му обувки се криеха под бежови гети. Облечената му в тънка ръкавица ръка стискаше черна филцова шапка, а стъпката, с която се приближи до Спейд, бе ситна, танцуваща и леко скоклива. Лъхаше на френски одеколон „Шипр“.