Спейд кимна безразлично, махна към предметите върху бюрото си и рече:
— Приберете си нещата. — Сетне добави, докато Кайро ги пъхаше по джобовете си: — От само себе си се разбира, че докато търся тази ваша птица, ще ми плащате разноските, а щом я намеря — чисти пет хиляди.
— Да, мистър Спейд. Тоест пет хиляди долара без аванса, който получихте. Пет хиляди ще бъде цялата сума.
— Точно така. Освен това работата ми ще бъде изцяло в рамките на закона. — Лицето на Спейд беше напълно сериозно, с изключение на бръчиците в ъгълчетата на очите му. — С други думи, не ме наемате да върша убийства или кражби с взлом, а само да ви я върна по честен и законен път.
— Стига да е възможно — съгласи се Кайро. Лицето му също беше сериозно, с изключение на очите. — И при всяко положение — много дискретно. — Той стана и взе шапката си. — Ако пожелаете да се свържете с мен, аз съм отседнал в хотел „Белведере“, стая 635. Уверен съм, че и двамата ще бъдем облагодетелствувани от деловата си връзка, мистър Спейд. — След кратко колебание: — Мога ли да получа обратно пистолета си?
— Разбира се. Бях забравил.
Спейд извади оръжието от джоба на сакото си и го подаде на Кайро. Кайро го насочи към гърдите му.
— Ще ви помоля да поставите ръце върху бюрото и да не мърдате — каза най-сериозно. — Възнамерявам да претърся кантората ви.
— Да пукна дано! — възкликна детективът. Сетне се засмя гърлено — Добре, хайде! Давайте! Няма да ви попреча.
ДРЕБНИЯТ ПРЕСЛЕДВАЧ
Около половин час след като Джоуел Кайро си отиде, Спейд остана неподвижен, вперил намръщен поглед в бюрото си. Сетне изрече с тон на човек, който решава повече да не се тормози:
— Какво толкоз, нали си плащат!
Извади от бюрото бутилка „Манхатънски коктейл“ и чашка от пресован картон, напълни я над половината, гаврътна съдържанието, върна шишето на мястото му, запрати чашката в кошчето за отпадъци, сложи си палтото и шапката, загаси лампата и излезе на мъждиво осветената нощна улица.
Дребен двайсет — двайсет и една годишен младеж, нахлупил хубав сив каскет и облечен със сиво палто, висеше безцелно на ъгъла под кантората.
Спейд тръгна по Сътър Стрийт към Кърни, където влезе в магазин за цигари и си купи два пакета тютюн „Бул Дъръм“. Като излезе, младежът бе сред четиримата, чакащи трамвая на отсрещния тротоар.
Спейд вечеря в „Хърбъртс Грил“ на Пауъл Стрийт. На излизане от ресторанта в осем без четвърт младежът разучаваше витрината на съседната кинкалерия.
Спейд се запъти към хотел „Белведере“ и попита на рецепцията дали мистър Кайро си е в стаята. Отговориха му, че не е. Младежът се бе настанил в едно кресло в най-отдалечения край на фоайето.
Спейд отиде до театър „Гиъри“, не откри Кайро сред тълпата в преддверието и застана отвън на тротоара, с лице към входа. Младежът се шляеше по-нататък на същата улица, сред навалицата пред ресторант „Маркар“.
В осем и десет Джоуел Кайро се зададе по Гиъри Стрийт със същата ситна, скоклива походка. Не забеляза детектива, докато той не го докосна по лакътя. За миг сякаш се изненада, но не кой знае колко, после се досети:
— Ах, да, разбира се, видели сте билета.
— Ъхъ — потвърди Спейд. — Елате да ви покажа нещо. — Дръпна Кайро назад към ръба на тротоара, встрани от чакащите пред театъра. — Малкия с каскета пред „Маркар“.
— Сега ще го погледна — промърмори Кайро и хвърли един поглед към часовника си, сетне към Гиъри Стрийт и към театралния афиш, показващ Джордж Арлис като Шейлок; тъмните му очи бавно се извъртяха, докато спряха на младежа с каскета, на бледото му спокойно лице с извити мигли над сведения поглед.
— Кой е? — попита Спейд.
Кайро се усмихна.
— Не го познавам.
— Върви подире ми от кантората.
Кайро облиза долната си устна и попита:
— Тогава смятате ли, че е благоразумно да ни вижда заедно?
— Откъде да знам? — учуди се Спейд. — Така или иначе, вече ни видя.
Кайро свали шапка и приглади коса с облечената си в ръкавица ръка. Сложи си пак шапката, много внимателно, и рече с искрен тон:
— Давам ви честната си дума, че не го познавам, мистър Спейд и че нямам нищо общо с него. Никого освен вас не съм молил за съдействие, кълна ви се.
— Значи е от противниковия лагер.
— Възможно е.
— Исках просто да знам, защото, ако вземе да ми досажда, може да се наложи да му причиня болка.