— Изчезнал ей така! — рече Спейд и щракна с пръсти.
В този момент телефонът иззвъня.
— Ало — обади се детективът. — Мистър Кайро ли е?… Спейд на телефона… Можете ли да дойдете в апартамента ми… на Поуст Стрийт… още сега? Да, мисля, че да. — Погледна към момичето и продължи забързано: — Тук е мис О’Шонеси и иска да говори с вас. — Бриджид се намръщи, зашава в стола, но не каза нищо. Спейд затвори и се обърна към нея: — След няколко минути ще е тук. Та значи, това станало през 1922 година. През 1927-а работех в една от големите детективски агенции в Сиатъл. При нас дойде мисис Флиткрафт и каза, че някой бил видял в Споукейн мъж, който приличал досущ на нейния. Изпратиха мен. Оказа се, че наистина е Флиткрафт. От една-две години се подвизавал там под името Чарлс — това си беше малкото му име — Пиърс. Продавал автомобили и изкарвал на година чисти двайсет — трийсет и пет хиляди, имал си жена, новородено синче, къща в едно от предградията на Споукейн и след четири часа ходел да играе голф.
Спейд нямал указания как да постъпи, ако открие Флиткрафт. Двамата разговаряли в стаята на детектива в хотел „Девънпорт“. Флиткрафт не изпитвал никакво чувство за вина. Предишното си семейство бил оставил добре обезпечено и в неговите очи постъпката му била напълно оправдана. Тревожел се единствено дали ще съумее да разясни доводите си на Спейд. Никога дотогава не бил разказвал историята си и това щял да бъде първият му опит да представи убедително съображенията си.
— На мен всичко ми стана ясно — продължи Спейд. — Обаче мисис Флиткрафт така и не разбра нищо. Видя й се глупаво. Може и да беше права. Но така или иначе, всичко свърши добре. Не искаше да раздухва шумни истории, а и след номера, който й бе по-годил — поне тя така виждаше нещата, — не желаеше да го връща при себе си. Така че тихичко се разведоха и всички останаха доволни. А работата беше следната: като отивал да обядва, минал покрай новостроящо се здание и отгоре, от височина осем или десет етажа, паднала греда или нещо такова и се сгромолясала на тротоара на сантиметри от него. Нищо му нямало, само дето от плочника отхвръкнало парче и го пернало по бузата. Част от кожата се обелила, нищо повече, но като говорих с него, белегът още си личеше. Докато ми разказваше историята си, постоянно го пипаше с пръст — почти с любов. Изкарал си ума, разбира се, но бил по-скоро поразен, отколкото уплашен. Имал чувството, че някой е свалил похлупака от казана на живота и му е позволил да надзърне вътре.
Флиткрафт бил примерен гражданин, добър съпруг и баща, при това не по принуда, а защото се чувствувал добре само когато е в крак със заобикалящата го среда. Така бил възпитан. Хората около него били същите. Животът — такъв, какъвто го познавал — бил чистичък, подреден, здравомислещ, изпълнен с отговорности. А ето че някаква си паднала греда преобърнала всичките му разбирания с главата надолу. Той, примерният гражданин-съпруг-баща, мажело да бъде изтрит от лицето на земята от една нещастна случайност. Изведнъж раздрал, че кората си мрат ей така, по волята на случая, и живеят само ако същият този сляп случай ги пощади.
Не че го разстроила несправедливостта. Той я приел, след като преминал първият шок. Безпокояло то откритието, че като подредил спретнато нещата си, той всъщност не бил в крак с живота, а извън строя. Не бил извървял и двайсет крачки от падналата дъска и му станало ясно, че докато не се приспособи към новото си виждане за живота, ме ще познае спокойствието на духа. По време на обяда му хрумнало как да се приспособи. Животът му можел да бъде прекъснат от една случайно паднала греда. Той пък щял да го промени чисто и просто като изчезне. Обичал семейството си, поне така твърдял, като всеки нормален човек, но знаел, че го оставя обезпечено, пък и любовта му била от такова естество, че отсъствието му нямало да се приеме болезнено.
— Същия следобед заминал за Сиатъл — продължи разказа си Спейд, — а оттам с кораб за Сан Франциско. Година-две го влачело течението, докато го отнесло на северозапад. Установил се в Споукейн и се оженил. Втората му жена не приличала външно на първата, но всъщност сходството помежду им се оказало по-голямо от разликата. Познавате този тип жени — играят добре голф и бридж и обичат да си разменят нови рецепти за салати. Не съжаляваше за постъпката си. Струваше му се напълно разумна. Според мен той така и не беше разбрал, че фактически се е влял в същия коловоз, от който се бе измъкнал чрез бягството си от Такома. Да си призная, това именно ми допадна най-много от цялата история. Първо се приспособява към падащите греди, а когато спрат да падат, се приспособява към непадането им.