— Ах, какъв увлекателен разказ — каза Бриджид О’Шонеси, стана и се приближи до него. Очите й бяха широко отворени, дълбоки. — Излишно е да ви казвам в какво неизгодно положение можете да ме поставите пред него, стига да пожелаете.
Спейд се усмихна леко, без да разтваря устни.
— Да, излишно е — съгласи се.
— Също така знаете, че не бих допуснала да попадна в това положение, ако ви нямах пълно доверие.
Пръстите й започнаха да въртят едно от черните копчета на синьото му сако.
— Пак ли! — въздъхна той с престорено примирение.
— Знаете, че е така — настоя тя.
— Не, не знам — потупа Спейд ръката, която въртеше копчето. — Тук ни доведе именно въпросът ми защо трябва да ви имам доверие. Нека не смесваме нещата. Впрочем не сте длъжна да ми се доверявате, стига да можете да ме убедите да ви имам доверие.
Тя го изгледа изпитателно. Ноздрите й потръпваха. Спейд се засмя и пак я потупа по ръката:
— Хайде, сега не бива да се тревожите за това. Всеки момент ще пристигне. Свършете си работата с него и тогава ще знаем кое какво е.
— А ще ми разрешите ли да се справя с него — както аз си знам?
— Разбира се.
Бриджид изви ръка, стисна неговата и рече тихо:
— Вие сте ми дар от бога.
— Не преувеличавайте.
Макар и усмихната, тя му хвърли укорителен поглед и се върна при люлеещия се тапициран стол.
Джоуел Кайро беше възбуден. Тъмните му очи бяха само зеници, а пискливото му гласче занарежда, още преди Спейд да отвори вратата:
— Онова момче е отвън пред къщата, мистър Спейд — същото, което ми посочихте или на което ме посочихте пред театъра. Какво означава всичко това, мистър Спейд? Дойдох тук с най-добри намерения и през ум не ми е минало да погаждам номера или да поставям клопки…
— И аз ви поканих с най-добри намерения. — Спейд се навъси замислен. — Трябваше да се досетя, че рано или късно пак ще се появи. Видя ли ви да влизате?
— Естествено можех да продължа по улицата, но ми се стори безсмислено, след като вече допуснахте да ни види заедно.
Бриджид се появи зад гърба на детектива и попита тревожно:
— Какво момче? Какво става?
Кайро свали черната си шапка, поклони се сковано и изрече благовъзпитано:
— Ако не знаете, попитайте мистър Спейд. Всичко, което ми е известно по въпроса, дължа на нето.
— Някакъв младок цяла вечер се опитва да ме следи — небрежно подхвърли детективът през рамо, без да се обърне към момичето. — Влезте, Кайро. Няма защо да провеждаме разговора на площадката, за радост на съседите.
Бриджид стисна ръката на Спейд точно над лакътя и попита настойчиво:
— Видя ли ви да влизате в моя хотел?
— Не. Още преди това се отървах от него. Сетне, предполагам, е дошъл направо тук, с надеждата да подхване пак следата.
Кайро, притиснал черната шапка към корема си, влезе в антрето. Спейд затвори външната врата и всички минаха в хола. Там Кайро отново се поклони сковано над шапката и заяви:
— Очарован съм да ви видя отново, мис О’Шонеси.
— Бях сигурна в това, Джо — подаде му тя ръка. Той я пое, поклони се официално и побърза да я пусне. Момичето се отпусна отново в люлеещия се тапициран стол. Кайро седна в креслото до масата. Спейд прибра в дрешника шапката и палтото на госта си, приседна на ръба на дивана пред прозорците и взе да си свива цигара.
— Сам ми каза какво предложение си му направил относно сокола — продължи Бриджид О’Шонеси. — В какъв срок можеш да набавиш парите?
Веждите на Кайро потръпнаха.
— Те са набавени — усмихна се той и продължи да й се усмихва дълго след като изрече това. Сетне прехвърли поглед върху Спейд. Детективът си палеше цигарата. Лицето му беше невъзмутимо.
— В брой ли? — питаше момичето.
— Да, разбира се.
Тя се намръщи, пъхна езиче между устните си, пак го прибра и попита:
— Значи си готов, ако ти дадем сокола, още сега да ни изплатиш пет хиляди долара?
Кайро вдигна ръка и я размаха.
— Извинете, зле се изразих. Не съм искал да кажа, че парите са в джоба ми, а че мога да ги набавя за няколко минути в работното време ма банките.
— Аха! — погледна тя към Спейд. Той изпусна дим надолу и рече:
— Мисля, че не лъже. Като го пребърках днес следобед, в джобовете му имаше само неколкостотин долара.
Когато очите й се разтвориха широко, той се усмихна. Левантинецът се наведе напред. Опитваше се да прикрие възбудата от лицето и гласа си.