— Със сигурност мога да ви дам парите, да кажем, утре сутринта в десет и половина.
— Само че соколът не е в мен — осведоми го усмихнато Бриджид О’Шонеси.
Лицето на Кайро пламна от раздразнение. Стисна с грозните си ръце облегалките на креслото, а дребното му телце щръкна сковано между тях. Нищо не каза. Момичето направи подигравателно-успокоителна физиономия.
— Успокой се, най-много след една седмица ще имам птицата — рече то.
— Къде е сега? — Кайро се опитвате чрез вежливостта, изписана по лицето му, да изрази скептицизма си.
— Там, където я е скрил Флойд.
— Флойд ли? Флойд Тързби?
Бриджид кимна.
— А знаете ли къде е това?
— Мисля, че знам.
— Тогава защо да чакаме цяла седмица?
— Може да не се наложи да чакаме толкоз много. За кого я откупуваш, Джо?
Кайро повдигна вежди.
— Вече казах на мистър Спейд. За собственика й.
Момичето искрено се изненада.
— Значи си се върнал при него!
— Естествено.
Тя се изсмя меко, гърлено.
— Умирам да видя как си го направил.
Кайро сви рамене.
— Логично беше да постъпя така. — Потърка ръце и присви очи. — А защо, ако ми позволите и аз да задам един въпрос, сте готова да ми я продадете?
— Страх ме е — простичко отвърна тя. — След всичко, което се случи с Флойд. Затова именно не е в мен. Боя се дори да я докосна, освен за да я предам веднага на някой друг.
Подпрял се на облегалката на дивана, Спейд безпристрастно ги слушаше и наблюдаваше. Удобно отпуснатото му тяло и естествено спокойните му черти не издаваха нито любопитство, нито нетърпение.
— А какво всъщност се случи с Флойд? — сниши Кайро глас.
Бриджид О’Шонеси бързо нарисува с пръст във въздуха едно „Г“.
— Ясно — каза левантинецът, но в гласа му се прокрадна съмнение. — Той тук ли е?
— Не знам — нетърпеливо отряза тя. — Има ли значение?
Съмнението в усмивката на Кайро се задълбочи.
— Значението може да се окаже огромно — каза той, като отпусна ръка в скута си. Нарочно или не, късият му показалец сочеше Спейд.
Момичето погледна насочения пръст и тръсна нетърпеливо глава.
— Или аз, или ти… — рече то.
— Именно. А за по-голяма сигурност да прибавим и момчето, което чака отвън, какво ще кажете?
— Добре — съгласи се Бриджид и се засмя. — Освен ако не е същото, с което си имаше работа в Истанбул.
Ярки петна избиха по лицето на Кайро от внезапния приток на кръв. Вбесен, той извика пискливо:
— Онова, дето не можа да свалиш ли?
Тя скочи от стола, прехапала долната си устна. Очите й бяха тъмни, широко разтворени върху напрегнатото бледо лице. С две бързи крачки се озова до креслото на Кайро. Той понечи да стане. Дясната й ръка отскочи и изплющя остро по бузата му, като остави отпечатъци от пръстите.
Той изръмжа и също й зашлеви един шамар, от който тя се олюля. От устата й се изтръгна кратък приглушен писък.
Детективът вече беше при тях, запазил каменно лице. Хвана Кайро за врата и го разтърси. Левантинецът изхриптя и пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си. Спейд го сграбчи за китката, отстрани ръката му и я заизвива, докато тромавите отпуснати пръсти изтърваха черния пистолет на килима. Бриджид побърза да го сграбчи.
— За втори път ми посягате — едва-едва изговори левантинецът. Ръцете на Спейд го стискаха за гърлото. Очите му, макар и изцъклени, бяха студени, заплашителни.
— Така е — изръмжа Спейд. — А като ви ударят шамар следващия път, препоръчвам ви да стоите мирен.
И като пусна ръката на Кайро, три пъти го зашлеви тежко по бузата. Кайро опита да се изплюе в лицето му, но устата му беше пресъхнала и се получи само гневна гримаса. Спейд го удари през устата и му сцепи долната устна.
На външната врата се позвъни.
Очите на Кайро рязко се извърнаха към нея. Изгубили сърдития си израз, те станаха предпазливи. Момичето остро си пое въздух и също се обърна с лице към коридора. Видът му бе изплашен. Спейд мрачно гледа известно време кръвта, която се стичаше от устата на Кайро, отстъпи назад и пусна гърлото му.
— Кой ли е? — прошепна момичето и пристъпи към Спейд.
Кайро зададе с поглед същия въпрос.
— Откъде да знам? — сърдито отвърна детективът.
Пак се позвъни, този път по-настоятелно.
— Пазете тишина! — нареди той, излезе от стаята и затвори след себе си.
Спейд запали лампата в коридора и отвори вратата. На прага стояха лейтенант Дънди и Том Полхос.
— Здрасти, Сам — поздрави Том. — Решихме, че едва ли вече си легнал.
Дънди кимна, без да каже нищо.
— Здрасти — добродушно откликна Спейд. — Страхотни часове си избирате за посещения. Какво има този път?