— Време колкото искаш.
— Да не съм твоя пленничка? — попита весело.
— Пък и долу чака онова момче. Едва ли си е легнало вече.
Веселото й настроение се стопи.
— Мислиш ли, че е още там?
— Няма да се учудя.
Тя потрепера.
— Не можеш ли да провериш?
— Мога, разбира се — ще сляза долу да хвърля едно око.
— Ох, много ще ти бъда… Нали ще го направиш?
Спейд се вгледа в обезпокоеното й лице и стана от дивана.
— Разбира се. — Взе си шапката и палтото от дрешника. — След десет минути съм тук.
— И да внимаваш — помоли тя и го изпрати до външната врата.
— Ще внимавам — обеща Спейд и излезе.
Когато слезе долу, Поуст Стрийт беше съвсем безлюдна. Извървя една пряка в източна посока, прекоси улицата, върна се две преки назад по другия тротоар.
Пак пресече и стигна собствения си блок, без да е видял жива душа, ако не се брояха двамата автомеханици, които се трудеха над някаква кола в съседен гараж.
Като отвори вратата на апартамента си, Бриджид О’Шонеси го чакаше при чупката на коридора, стиснала пистолета на Кайро в отпуснатата си надолу ръка.
— Още е там — рече Спейд.
Тя прехапа долната си устна, бавно се обърна и влезе в стаята. Спейд я последва, хвърли шапката и палтото си на един стол и рече:
— Така, че сега ще имаме време да си поприказваме.
Влезе в кухнята. Беше сложил кафеварката на печката и тъкмо режеше тънката френска франзела, когато тя се появи на прага. Застана там и го загледа с разтревожени очи. Пръстите на лявата й ръка разсеяно поглаждаха дулото на пистолета, които все още стискаше в дясната.
— Покривката е ей там — посочи той с ножа долапа в нишата за хранене.
Тя подреди масата, докато Спейд мажеше филиите е лебервурст и правеше сандвичи със салам. Сетне сипа кафе, добави коняк от тумбесто шише и двамата седнаха един до друг на една от пейките. Тя постави пистолета на седалката до себе си.
— Можеш да говориш и с пълна уста — разреши й той.
— Упорит си като магаре — нацупи се Бриджид и отхапа от сандвича.
— Да, а освен това съм щур и никой никога не знае какво ще направя в следващия момент. Каква е тази птица — соколът, който ви е взел ума на всичките?
Тя задъвка хляб и салам, преглътна, впери поглед в малкия полумесец, останал след отхапването, и попита:
— Ами ако не ти кажа? Ако не ти кажа нито дума за него? Какво ще направиш?
— Птицата ли имаш предвид?
— Не, всичко.
— Никак няма да ми е трудно да се досетя — ухили се той така, че и кътниците му се показаха — какво ще направя.
— Кажи де, какво? — прехвърли тя вниманието си от сандвича върху лицето му. — Интересно ми е да чуя.
Той само поклати глава. Подигравателна усмивка заля лицето й.
— Нещо щуро и непредсказуемо?
— Възможно е. Но не виждам какво ще спечелиш, ако сега премълчиш. Така или иначе, малко по малко всичко излиза на бял свят. Много неща все още не са ми известни, но и доста научих, за голяма част се досещам и ако имам още един ден като днешния, ще знам дори повече от теб.
— Няма да се учудя, ако вече знаеш всичко — промърмори Бриджид, загледана отново в сандвича си, вече без усмивка на лицето. — Така ми е омръзнала цялата тази история и толкова не ми се ще да я разправям… Няма ли… няма ли да е по-добре, ако наистина изчакаме да научиш всичко, както твърдиш, че можеш?
Спейд се засмя.
— Не знам. Сама прецени. Моят метод на работа е малко особен — хвърлям гаечен ключ в сърцето на работещата машина, — нали съм си щур, и сам не знам какво ще направя в следващия миг. Лично аз съм доволен от резултата, но трябва да си сигурен, че няма да те улучи някое от разхвърчалите се железа.
Тя размърда неспокойно рамене, но не каза нищо. Няколко минути се храниха мълчаливо — той лениво, тя — потънала в мислите си. Най-сетне момичето прошепна:
— Ако искаш да знаеш истината — страх ме е от теб.
— Не е вярно.
— Вярно е — настоя все така шепнешком. — От двама мъже ме е страх, а тази вечер бях и с двамата.
— Разбирам защо се боиш от Кайро. Защото не можеш да го намотаеш на малкия си кръст.
— А пък теб мога, така ли?
— Не по същия начин — ухили се Спейд.
Тя пламна. Взе си филийка хляб, намазана със сивкав лебервурст. Постави я върху чинията си. Сбръчка бялото си чело и рече:
— Както знаеш, това е статуетка — черна птица, гладка и лъскава, ястреб или сокол, ей толкова висока — вдигна ръка на трийсетина сантиметра от покривката.
— А защо й се придава такова значение?
Преди да поклати глава, Бриджид отпи от кафето с коняка.
— Така и не ми казаха. Обещаха ми петстотин лири, ако им помогна да я отмъкнат. А Флойд ми каза, след като зарязахме Джо, че ще ми даде седемстотин и петдесет.