Не откри черната птица. Не откри нищо, което да има някаква връзка с нея. Единственият документ, който му попадна, бе написаната преди седмица квитанция за месечния наем на апартамента на името на Бриджид О’Шонеси. Единственото, което събуди интереса му дотолкова, че да спре за миг обиска, бе шепата скъпи бижута в хромирана кутия, която намери в заключеното чекмедже на тоалетката.
След огледа си направи кафе, изпи го и отвори прозореца на кухнята, като леко одраска дръжката с джобното си ножче. От него се излизаше на аварийната стълба. Остави прозореца отворен, взе си шапката и палтото от канапето в хола и напусна апартамента през входната врата.
На път за вкъщи се отби в една бакалия, току-що отворена от треперещ от студ дебел продавач с подпухнали очи, и купи портокали, яйца, хлебчета, масло и сметана.
Тихо влезе в апартамента си, но още преди да е затворил вратата, Бриджид извика:
— Кой е?
— Младият Спейд със закуската.
— Ох, че ме изплаши!
Вратата на спалнята, която бе оставил затворена, сега бе широко отворена. Момичето седеше на ръба на леглото и трепереше, а дясната му ръка бе пъхната под възглавницата.
Спейд остави покупките на кухненската маса и се върна в стаята. Седна на леглото до нея, целуна я по гладкото рамо и рече:
— Слязох да проверя дали онзи е още на поста си и да купя нещо за закуска.
— Долу ли е?
— Не.
Тя въздъхна и се облегна на ръката му.
— Като се събудих, теб те нямаше и в този миг чух, че някой влиза. Изкарах си ума.
Спейд оправи косата й с пръсти, вдигна я от челото и каза:
— Извинявай, ангелче. Мислех, че няма да се събудиш. Пистолетът през цялата нощ ли беше под възглавницата ти?
— Не, много добре знаеш, че го нямаше. Скочих и го грабнах, когато се изплаших.
Докато тя се къпеше и обличаше, той приготви закуската и пъхна плоския месингов ключ обратно в джоба на палтото й.
Бриджид излезе от банята, като си подсвиркваше „А Куба“.
— Да оправя ли леглото? — попита.
— Няма да е зле. И без това яйцата трябва да се попържат още минута-две.
Когато тя се върна в кухнята, закуската беше сервирана на масата. Седнаха на същите места както вечерта и се нахвърлиха върху храната.
— Та да се върнем на въпроса за птицата — каза Спейд с пълна уста.
Бриджид остави вилицата си на масата и го погледна. Смръщи вежди и присви устни.
— Как може точно тази сутрин да ме караш да говоря за това! — изрече тъжно и отхапа от хлебчето.
Когато двамата излязоха на улицата и прекосиха тротоара, за да се качат в чакащото такси, нямаше и помен от младежа, който беше следил Спейд. Таксито не бе проследено. Пред „Коронет“ не видяха нито вчерашния преследвач, нито някой да се шляе безцелно наоколо.
Бриджид не пожела Спейд да я изпрати до вратата.
— Не стига, че се прибирам по това време с вечерна рокля, ами и мъж да водя със себе си. Дано не срещна никого по стълбите.
— Ще вечеряме ли заедно?
— Да.
Целунаха се. Тя влезе в „Коронет“.
— Хотел „Белведере“ — рече той на шофьора.
Във фоайето зърна младежа, седнал на едно канапе, откъдето се виждаха асансьорите. Правеше се, че чете вестник.
На рецепцията Спейд бе осведомен, че Кайро не си е в стаята. Намръщи се и щипна долната си устна с два пръста. В очите му затанцуваха жълти точици светлина.
— Благодаря — рече тихо на служителя.
С бърза стъпка прекоси фоайето, отиде при канапето, от което се виждаха асансьорите, и седна на не повече от педя разстояние от младежа, който се преструваше, че чете вестник.
Младежът не вдигна поглед от четивото си. От близко се виждаше, че в никой случай няма повече от двайсет години. Чертите на лицето му бяха дребни, съразмерно с целия му ръст, и правилни. Кожата му беше много светла. Белотата на бузите му не бе помрачена нито от брада, пито от руменина. Дрехите му не бяха много нови и качеството им не беше нищо особено, но както самите те, така и начинът, по който ги носеше, бяха по мъжки спретнати.