— Разчитам на теб. Да го държа ли под око?
— Благодаря ти, Люк. Няма да навреди. В днешно време колкото повече знаеш за клиентите си, толкоз по-добре.
Часовникът над асансьора показваше единайсет и двайсет и една минути, когато Джоуел Кайро влезе в хотела Челото му беше превързано. Дрехите му бяха измачкани и видът им показваше, че дълго време не ги е свалял от гърба си. Лицето му бе подпухнало, устата и клепачите — отпуснати.
Спейд го пресрещна на рецепцията.
— Добро утро — поздрави той, сякаш нищо не е било.
Умореното тяло на Кайро някак си се стегна, отпуснатите черти на лицето му се изопнаха.
— Добро утро — отвърна без възторг.
Настъпи кратко мълчание.
— Да отидем някъде, където да поговорим — предложи Спейд.
Кайро вирна брадичка.
— Моля да ме извините, но разговорите ни на четири очи винаги са завършвали така, че не изгарям от нетърпение да проведа още един. Съжалявам, че трябва да ви го кажа направо, но си е така.
— Снощи ли имате предвид? — Спейд махна нетърпеливо с двете си ръце едновременно. — Че какво друго можех да направя според вас? Мислех, че ви е пределно ясно. Ако се сдърпате с нея или допуснете тя да се сдърпа с вас, аз мога да застана само на нейна страна. Защото ние с вас не знаем къде е тази проклета птица. Само тя знае. Как ще се доберем до нея, ако не й играем по свирката?
Кайро се поколеба, сетне рече със съмнение в гласа:
— Трябва да призная, че винаги имате подръка някое смислено обяснение.
— А вие какво искате? — озъби се Спейд. — Да започна да заеквам? Елате да поговорим тук. — И той го поведе към канапето. Щом седнаха, попита: — Дънди закара ли ви в участъка?
— Да.
— Колко време ви обработваха?
— Допреди малко и изцяло против волята ми. — По лицето и в гласа на Кайро се четеше смесица от болка и негодувание. — Възнамерявам да отнеса въпроса до Гръцкото генерално консулство и да се обърна към адвокат.
— Отнесете го и ще видите какво ще си докарате. Изкопчиха ли нещо от вас?
Усмивката на Кайро излъчи самодоволство.
— Нищичко! Следвах политиката, която снощи предначертахте. — Усмивката му се стопи. — Макар че, да си призная, бих предпочел някоя по-разумна версия. Чувствувах се определено глупаво, като я повтарях.
Спейд се ухили подигравателно.
— Така е, но именно глупостта й я прави чудесна. Сигурен ли сте, че нищо не сте им изплюли?
— Разчитайте на мен, мистър Спейд, думичка не им казах.
Спейд забарабани с пръсти по кожата на канапето.
— Дънди пак ще ви потърси. Нищо няма да се случи, ако продължавате да си държите устата затворена. И не се тревожете, че историята ни била глупава. Ако беше по-разумна, сега всички да сме в пандиза. — Той стана. — Щом цяла нощ сте били подложен на полицейския ураган, значи трябва да се наспите. Ще се видим по-късно.
Когато Спейд прекрачи прага на кантората си, Ефи Перин тъкмо осведомяваше някого по телефона, че още не е дошъл. Щом го чу да влиза, тя се извърна и беззвучно, само с устни рече:
— Айва. — Той поклати глава. — Да, ще му предам да ви се обади веднага щом се появи — каза Ефи и затвори. — Трети път звъни от сутринта — обърна се към Спейд.
Той изръмжа с досада.
Момичето посочи с очи вратата на неговия кабинет.
— Твоята мис О’Шонеси е тук. Чака от девет и нещо.
Спейд кимна, като че ли бе очаквал това, и попита:
— Нещо друго?
— Сержант Полхос се обади, но не каза какво да ти предам.
— Обади му се, ще говоря с него.
— Звъня и Г.
— Кой? — попита Спейд с блеснал поглед.
— Г. Така каза. — Позата й на лична незаинтересованост беше безупречна. — Като чу, че те няма, рече: „Бихте ли му предали, като дойде, че Г. се е обадил да каже, че е получил съобщението и пак ще телефонира.“
Спейд премлясна с устни, сякаш опитваше нещо много вкусно.
— Благодаря ти, съкровище. Свържи ме сега с Том Полхос.
И влезе в кабинета си, като затвори внимателно вратата след себе си.
Бриджид О’Шонеси, облечена със същите дрехи както при първото си посещение, стана от стола до бюрото и с бързи крачки се приближи до него.
— Някой е тършувал из апартамента ми! — възкликна тя. — Всичко е обърнато с главата надолу!
Спейд не беше особено изненадан.
— Изчезнало ли е нещо?
— Не, не мисля. Не знам. Побоях се да остана и да проверя. Преоблякох се набързо и дойдох направо тук. Ах, сигурно си допуснал онова момче да те проследи.
Спейд поклати глава.
— Не, ангелче.
Той извади от джоба си ранното издание на вечерния вестник, отвори го и посочи една от колоните, озаглавена „Писъци прогонват крадеца“.