Очичките на дебелия блеснаха. Гласът му спадна до гърлен шепот:
— Тогава кой е третият?
Спейд посочи с пурата гърдите си.
— Може да съм аз самият. Другият се облегна назад и цялото му тяло се отпусна. Издиша продължително въздух, явно доволен.
— Но това е чудесно, сър — измърка. — Чудесно. Обичам хората, които си казват направо, че знаят как да се грижат за себе си. Пък и не само аз ги харесвам. Ако някой ми каже, че не се интересува от собствените си интереси, нямам му доверие. Нямам му никакво доверие, защото е глупак, а глупаците постъпват в разрез със законите на природата.
Спейд изпусна дим. Лицето му изразяваше вежливо внимание.
— Ъхъ — каза. — А сега да поговорим за черната птица.
Дебелият се усмихна доброжелателно.
— Ами хайде. — Той присви очи, подпухналите тлъстини се събраха и на мястото на очите останаха две тъмни искрици. — Имате ли представа, мистър Спейд, колко пари могат да се получат за тази черна птица?
— Не.
Дебелият пак се наведе напред и постави набъбналата си розова ръка върху страничната облегалка на креслото на Спейд.
— Божичко, сър, ако ви кажа — ако ви кажа дори половината, — сигурно ще ме наречете лъжец.
Спейд се усмихна.
— Не. Дори и да си го помисля, пак няма да го кажа. Но за да не поемате този риск, просто ми кажете какво представлява, а аз сам ще си направя изчисленията.
Дебелият се засмя.
— Няма да можете, сър. Никой, който не е имал вземане-даване с такива вещи, не би могъл, а пък… — той направи многозначителна пауза — вещицата е уникална. — Крушовидните издутини се заблъскаха една о друга — той пак се смееше. После рязко прекрати смеха си. Месестите му устни останаха отворени така, както ги бе напуснало веселието. Втренчи в Спейд напрегнат поглед, който подсказваше, че страда от късогледство. — Нима не знаете какво представлява черната птица?
Спейд махна с пурата си.
— Ами какво да ви кажа — изрече небрежно. — Знам горе-долу как изглежда. Знам как я оценявате спрямо човешкия живот. Но не знам какво представлява.
— Тя не ви ли каза?
— Мис О’Шонеси ли?
— Да. Прелестно момиче, сър.
— Ъхъ. Не.
Очите на дебелия бяха като тъмни лъчи, скрити в засада зад пухкави розови телеса.
— Не може да не знае — промърмори почти нечленоразделно. Сетне додаде: — И Кайро ли не ви каза?
— Кайро е много потаен. Иска да я купи, без да ми каже нещо повече от онова, което вече знам.
Дебелият облиза устни.
— Колко ви предложи?
— Десет хиляди долара.
Последва презрителен смях.
— Десет хиляди, при това долари, моля ви, дори не английски лири! Ето какво представлява този грък. Хм. А вие какво му казахте?
— Казах му, че ако намеря птицата, очаквам да получа десетте хиляди.
— Ах, да, ако! Много точно сте се изразили, сър. — Челото на дебелия се загърчи в разплути бръчки. — Не може да не знаят — едва чуто промърмори и добави: — Всъщност, дали? Дали знаят какво представлява птицата, сър? Вие с какво впечатление останахте?
— Нищо не мога да ви кажа по този въпрос — призна Спейд. — Нямам кой знае какви впечатления. Кайро нито ми каза, че знае, нито, че не знае. Тя твърдеше, че няма представа, но за мен нямаше съмнение, че лъже.
— Съвсем правилно — рече дебелият, но си личеше, че мислите му са някъде далеч. Почеса се по главата. Намръщи се тъй напрегнато, че по челото му останаха червени бразди. Зашава в креслото, доколкото позволяваха размерите му и тези на креслото. Затвори очи, после внезапно ги разтвори — много широко — и каза: — А може и да не знаят. — Разплутото му розово лице бавно изгуби тревожното си изражение, след което — доста по-бързо — стана неизмеримо щастливо. — Ако не знаят… — извика и повтори: — Ако не знаят, то аз съм единственият човек в този прекрасен широк свят, който владее тайната!
Спейд опъна устни в натегната усмивка.
— Доволен съм, че съм дошъл, където трябва.
Събеседникът му също се усмихна, но някак разсеяно. Щастието се бе изпарило от лицето му, макар то да си остана усмихнато, и вместо него в очите му проблесна предпазливост. Физиономията му се превърна в недоверчива ухилена маска, издигната между мислите му и Спейд. Очите му избегнаха погледа на частния детектив; после се прехвърлиха върху чашата до неговия лакът. Лицето му светна.
— За бога, сър, чашата ви е празна.
Стана, отиде при масичката и с много дрънчене на чаши и шишета сипа още по едно уиски.
Спейд не помръдна от мястото си, докато дебелият не му подаде питието с широк жест, лек поклон и веселото:
— Ех, сър, това лекарство никога не ще ви навреди!
Детективът стана, приближи се до разплутото туловище и впери в очите му остър, блеснал поглед. Вдигна чаша. Гласът му беше предизвикателен, думите произнасяше натъртено: