— Казах ви да откарате дамата на един адрес на Девето Авеню. Обаче не сте я откарали. Какво стана?
Шофьорът потри буза с не особено чистата си ръка и погледна смутено Спейд.
— Ами… не знам как да ви кажа…
— Не се безпокойте — увери го детективът и му връчи една от визитните си картички. — Но ако искате всичко да бъде на чисто, да отидем при началника ви и той да разреши.
— Е, предполагам, че може. Закарах я до небостъргача „Фери“.
— Сама ли беше?
— Ъхъ. Разбира се.
— Преди това не се ли отбихте някъде?
— Не. Ето каква беше работата: след като ви оставихме, продължих по Сакраменто, но някъде при Поук Стрийт тя почука по разделителното стъкло и ми каза да спра, за да си купи вестник. Така че спрях на ъгъла и свирнах на едно вестникарче.
— Кой вестник си купи?
— „Зов“. Като подкарах пак по Сакраменто, тя отново почука, малко след като прекосихме Ван Нес и каза да я откарам до небостъргача „Фери“.
— Беше ли разтревожена или нещо такова?
— Не забелязах.
— А като я откарахте там?
— Ами тя ми плати и това беше.
— Някой чакаше ли я?
— Ако я е чакал, не съм видял.
— Накъде тръгна?
— Във „Фери“ ли? Не знам. Може би нагоре, а може и по стълбите.
— Носеше ли вестника със себе си?
— Да, докато ми плащаше, беше пъхнат под мишницата й.
— С розовата страница ли беше обърнат навън или с бялата?
— Е, мистър, не си спомням такива подробности.
Спейд благодари на шофьора, подаде му сребърен долар и каза:
— Купете си цигари.
След като си набави един брой „Зов“, Спейд влезе във фоайето на сградата, където се помещаваше кантората му, за да го прегледа на завет.
Очите му пробягаха по заглавията на първа страница, после на втора и трета. За миг се спряха на ЗАПОДОЗРЯН ФАЛШИФИКАТОР на четвърта страница и още веднъж на МЛАДЕЖ ОТ МАСАЧУЗЕТС ПРОСТРЕЛЯН С ПИСТОЛЕТ на пета. Шеста и седма страница не представляваха за него никакъв интерес. На осма прочете заглавието ТРИ МОМЧЕТА ОТ САН ФРАНЦИСКО АРЕСТУВАНИ СЛЕД ПРЕСТРЕЛКА С ПОЛИЦИЯТА. ЗАПОДОЗРЕНИ В ГРАБЕЖ. По-нататък до трийсет и пета страница нищо не привлече вниманието му. Тя съдържаше прогнози за времето, търговски, финансови и други обяви, съобщения за разводи, раждания, женитби и кончини. Прочете списъка на починалите, премина на трийсет и шеста и трийсет и седма — финансови вести, не откри нищо интересно и на последната, трийсет и осма страница, въздъхна, сгъна вестника, пъхна го в джоба си и сви цигара.
Около пет минути стоя прав във фоайето и пуши, загледан навъсено в празното пространство. Сетне тръгна по Стоктън Стрийт, махна на едно такси и отпътува към „Коронет“.
Външната врата и вратата на апартамента на Бриджид О’Шонеси отворих ключа, който тя му беше дала. Синята рокля от предишната нощ бе метната небрежно върху леглото. Сините чорапи и обувките се търкаляха на пода на спалнята. Многоцветната кутия в чекмеджето на нощното шкафче, където държеше бижутата си, зееше празна върху тоалетката. Спейд се намръщи, като я видя, облиза устни, обиколи бавно стаите, без да докосва нищо, напусна „Коронет“ и пак тръгна към кантората си.
Долу на входа се сблъска с момчето, което бе оставил в апартамента на Гътман. То му препречи пътя:
— Ела. Иска да те види.
Беше пъхнало ръце в джобовете на палтото си. Те изглеждаха по-издути, отколкото биха ги издули две голи ръце.
Спейд се усмихна широко и подхвърли насмешливо:
— Не допусках, че ще дойдеш преди пет и двайсет и пет. Дано не съм те накарал дълго да чакаш.
Момчето вдигна поглед към устата на детектива и изговори с напрегнатия глас на човек, който изпитва физическа болка:
— Ако продължиш да ме закачаш, ще вадиш олово от пъпа си.
Спейд се изкикоти.
— Колкото по-жалък е мошеникът, толкоз по-цветист е речникът му. Хайде, да вървим.
Тръгнаха един до друг по Сътър Стрийт. Момчето все така държеше ръце в джобовете си. Изминаха една пряка, без да проговорят. Сетне Спейд попита добродушно:
— Отдавна ли заряза джебчийството, синко?
Момчето с нищо не показа, че е чуло въпроса.
— А изобщо някога… — започна детективът, но млъкна. Мека светлинка заблещука в жълтеникавите му очи. Повече не го заговори.
Влязоха в „Александрия“, качиха се с асансьора до дванайсетия етаж и тръгнаха към апартамента на Гътман. Коридорът беше безлюден.
Спейд изостана леко, така че на четири-пет метра от вратата на апартамента вървеше на една крачка зад момчето. Внезапно се наклони напред и встрани и го сграбчи изотзад за двете ръце, малко под лактите. Изви ги напред, както си бяха в джобовете, и те повдигнаха полите на сакото. Момчето взе да се гърчи и съпротивлява, но беше безсилно в здравата хватка на едрия як мъж. Тогава започна да рита назад, но ударите му попадаха между разкрачените крака на Спейд.