Той го вдигна във въздуха и го стовари с все сила отново на пода. Шумът от удара бе изцяло погълнат от дебелия килим. В същия миг ръцете му се плъзнаха надолу и хванаха здраво китките на момчето. Стиснало зъби, то продължаваше да се съпротивлява, но не можа да се освободи, нито да попречи на силните ръце да уловят неговите. Чуваше се как малкият скърца със зъби и този шум се смесваше с тежкото дишане на Спейд, стиснал с все сили тънките китки.
Останаха напрегнати и неподвижни една дълга, предълга минута. Сетне ръцете на момчето изведнъж отмаляха. Детективът ги пусна и отстъпи крачка назад. Когато извади ръце от джобовете му, във всяка стискаше тежък автоматичен пистолет.
Момчето се обърна към Спейд. Беше мъртвешки бледо. Ръцете му бяха останали в джобовете. Гледаше гърдите на детектива и мълчеше.
Спейд пъхна пищовите в собствените си джобове и се ухили подигравателно.
— Хайде — подкани го. — Това ще закрепи позициите ти пред шефа.
Отидоха до вратата и Спейд почука.
ПОДАРЪКЪТ НА ИМПЕРАТОРА
Отвори им Гътман. Тлъстото му лице бе грейнало в доволна усмивка.
— Заповядайте, сър — протегна той ръка. — Благодаря ви, че дойдохте. Заповядайте.
Спейд се ръкува и влезе, следван от момчето. Дебелият затвори след тях. Спейд извади пистолетите и ги подаде на Гътман.
— Ето. Не бива да му позволявате да носи такива играчки. Ще вземе да се нарани.
Дебелият се изсмя весело и ги пое от ръцете на детектива.
— Виж ти — рече. — Какво е това? — И прехвърли поглед от Спейд към момчето.
— Едно сакато вестникарче му ги отне, но аз го накарах да ги върне — поясни Спейд.
Мъртвешки бледото момче взе пистолетите от Гътман, пъхна ги в джобовете си, но не каза нищо. Дебелият пак се засмя.
— Бога ми, сър, струва си да ви познава човек, много сте оригинален. Заповядайте, седнете. Дайте ми шапката си.
Момчето излезе през вратата вдясно. Дебелият настани Спейд в зелено плюшено кресло до масата, почерпи го пура, запали му я, забърка уиски и сода, подаде му едната чаша, а с другата седна срещу него.
— А сега, сър — започна, — надявам се, ще ми позволите да се извиня за…
— Няма нищо — прекъсна го Спейд. — Да поговорим за черната птица.
Дебелият наклони глава на една страна и впери в събеседника си изпълнени с възхита очи.
— Добре, да поговорим. — Отпи от чашата. — Това ще е най-изумителният разказ, който някога сте чували, сър, като го заявявам с пълното съзнание, че човек от вашата професия и с вашите способности трябва да се е сблъсквал с много смайващи неща.
Спейд кимна учтиво.
Дебелият вдигна драматично очи към тавана и попита:
— Какво знаете, сър, за Ордена на хоспиталиерите2 „Свети Йоан Ерусалимски“, наречен по-късно Малтийски орден, а известен също и под други имена?
Спейд махна с пурата си.
— Почти нищо — само каквото си спомням от училищните уроци по история — кръстоносни походи и тям подобни.
— Много добре. А помните ли от уроците, че султан Сюлейман Великолепни3 ги прогонил от Родос през 1523 година?
— Не.
— Това е факт, сър. След това се установили на остров Крит. Останали там седем години, а през 1530-а убедили император Карл V4 да им даде — Гътман вдигна три пухкави пръста и ги преброи — Малта, Гоцо и Триполи.
— Нима?
— Да, сър, но при следните условия: задължили се да плащат ежегоден данък на императора по един — той вдигна пръст, — един сокол в знак, че признават испанската собственост на Малта, а ако един ден напуснат острова, той отново ще мине в испански ръце. Разбирате ли? Дал им го, но само да го използуват, без правото да го подарят или продадат.
— Да.
Дебелият хвърли поглед през рамо към трите затворени врати, придърпа стола си няколко сантиметра по-близо до Спейд и сниши глас до дрезгав шепот:
— Имате ли представа за огромното, неизмеримо богатство на Ордена по онова време?
— Доколкото си спомням — рече детективът, — кесията им била добре натъпкана.
Гътман се усмихна снизходително.
— Добре натъпкана, сър, е меко казано. — Шепотът му се сниши още повече, стана по-мъркащ. — Те били неприлично богати. Нямате представа какво значи това. Никой от нас няма. Години наред плячкосвали сарацините, отнели им един господ знае колко скъпоценни камъни, злато, сребро, коприна и слонова кост — каймака на източния каймак. Това са исторически факти, сър. Много добре знаем, че кръстоносните походи както за тях, така и за Ордена на тамплиерите5 били преди всичко повод да грабят и плячкосват. Та, значи, Карл им дал Малта, а единственият наем, който поискал, бил някаква си нищожна птица, и то веднъж в годината — чиста формалност. Какво по-естествено тези рицари, които разполагали с несметни богатства, да потърсят начин да изразят признателността си. И те, сър, точно това направили — хрумнала им чудесната идея първата година да изпратят на Карл не някаква си мизерна жива птица, а великолепен златен сокол, обсипан от главата до краката с най-прекрасните скъпоценни камъни, които се намирали в съкровищницата им. А не забравяйте, сър, че що се отнася до тези камъчета, те разполагали с истински уникати — най-доброто в цяла Азия. — Гътман спря да шепти. Мазният му поглед опипа лицето на Спейд, което остана невъзмутимо. Сетне попита: — Е, сър, какво мислите по въпроса?
2
Духовно-рицарски орден, основан в Палестина в началото на XII в. от кръстоносците. Първоначално се помещавал в дома за поклонници в Ерусалим, носещ името на свети Йоан, поради което рицарите се наричали йоанити. В края на XIII в. напуснали Изтока. От 1530 до 1798 г. обитавали остров Малта, а от 1834 г. резиденцията им е в Рим. — Б.пр.
3
Сюлейман I Кануни, известен в европейската литература като Сюлейман Великолепни (1495–1566), при когото Османската империя достигнала най-голямото си политическо могъщество. — Б.пр.
4
Карл V (1500–1558) — император на Свещената римска империя и крал на Испания (Карлос I). — Б.пр.
5
Католически духовно-рицарски орден, основан в Ерусалим през XII в. (от фр. temple — храм). Членовете му се занимавали с лихварство (през XIII в. били най-големите банкери в цяла Западна Европа). Съществувал до 1312 г., когато бил разпуснат по заповед на папа Климент V. — Б.пр.