— Не знам.
Дебелият се усмихна самодоволно.
— Това са факти — исторически факти, които няма да намерите в учебниците по история. — Той се наведе напред. — Архивите на Ордена от XII век насам са все още в Малта. Те не са непокътнати, но съдържат поне три — той вдигна три пръста — сведения, които могат да се отнасят само до обсипания със скъпоценности сокол. Той се споменава в „Les Archives de l’Ordre de Saint-Jean“ от Ж. Дьолавил льо Ру — макар и косвено, но все пак се споменава. А допълнението към „Dell’origine ed instituto del sacro militar ordine“ на Паоли, което не e публикувано, защото останало незавършено, когато авторът умрял, съдържа ясно и недвусмислено фактите, които току-що ви изложих.
— Добре — съгласи се Спейд.
— Да, сър. Великият майстор Вилие дьо л’Ил Адам поръчал на роби турци да изработят тази трийсетсантиметрова фигура в замъка „Свети Анджелс“ и я из пратил на Карл, който се намирал в Испания. Изпратил я в галера под командуването на французина Кормие или Корвер, член на Ордена. — Гласът на Гътман отново се превърна в шепот. — Тя така и не пристигнала в Испания. — Усмихна се със стиснати устни и попита: — Чували ли сте за Барбароса, или Червената брада? Не? Прочут пиратски адмирал от онова време с база в Алжир. Та, сър, той пленил кораба на рицарите и плячкосал птицата. Така тя попаднала в Алжир. Това е факт, отразен в едно от писмата на френския историк Пиер Дан, изпратено от Алжир. Той пише, че соколът се намирал там повече от сто години, докато не бил отмъкнат от сър Франсис Върни — английски авантюрист, който известно време се подвизавал сред алжирските пирати. Може и да не е вярно, но Пиер Дан е убеден в това и не виждам защо и аз да не вярвам. В „Мемоарите на рода Върни през XVII век“ от лейди Франсис Върни не се споменава нищо за птицата и това е факт. Аз лично проверих. Също така е извън всякакво съмнение, че когато сър Франсис умрял в болницата на Месина през 1615 година, соколът не бил у него. Защото нямал пукната пара. Но важното е, сър, че птицата все пак се озовала в Сицилия. Там попаднала в ръцете на Виктор Амадей II малко след като станал крал през 1713 година. Той я подарил на жена си, когато сключили брак в Шамбери след абдикацията му. Също исторически факт, сър. Карути, авторът на „Storia del regno di Vittorio Amadeo II“, ce кълне в това. Възможно е те — Амадей и жена му — да са я отнесли със себе си в Торино, когато той се опитал да анулира абдикацията. Но както и да е, важното е, че следващият й собственик бил испанец, участвувал в боевете за превземането на Неапол през 1734 година — бащата на Дон Хосе Манино-и-Редондо, граф Флоридабланка и премиер-министър на Карлос III. Няма свидетелства, че не е останала в негово владение поне до края на борбите между претендентите за испанския престол — 1840 година. Следващата й поява била в Париж точно по времето, когато градът гъмжал от привърженици на един или друг претендент, принудени да напуснат Испания. Явно като предпазна мярка била покрита с черен емайлов лак и изглеждала просто като приятна черна статуетка. В този си замаскиран вид, ако може така да се каже, тя се подмятала из Париж близо седемдесет години в ръцете на собственици и търговци, конто нямали достатъчно ум да прозрат какво се криело йод черната боя.
Дебелият млъкна, за да се усмихне и да поклати съжалително глава. Сетне продължи:
— Седемдесет години, сър, този уникален предмет бил подритван като футболна топка, ако мога да се изразя така, из канавките на Париж, докато през 1911 година един гръцки търговец на име Харилаос Константинидис го открил в някакво забутано магазинче. На Харилаос не му трябвало много време, за да разбере какво е това и да го купи. Колкото и плътно да било емайловото покритие, стойността на птицата не останала скрита от очите и носа на този грък. Именно Харилаос, сър, проследил по-голямата част от историческите перипетии на сокола и научил произхода му. Аз подразбрах за тази работа и в крайна сметка успях да го принудя да ми разкаже цялата история, макар че сам също успях да добавя някои подробности.