Ефи Перин спеше, подпряла глава на двете си ръце. Беше по палто, а едно от саката на Спейд бе наметнала върху раменете си.
Спейд изпусна поетия дълбоко въздух като приглушен смях, затвори и се приближи до вратата на кабинета си. Там нямаше никой. Тогава отиде при момичето и сложи ръка на рамото му.
Ефи се размърда, повдигна сънена глава, клепките й трепнаха. После рязко се изправи в стола и отвори широко очи. Щом видя Спейд, тя се усмихна, облегна се назад и заразтрива очите си.
— Върна ли се най-после? — попита. — Колко е часът?
— Шест. А ти какво правиш тук?
Момичето потрепера, уви се по-плътно в сакото на Спейд и се прозя.
— Ами нали ми каза да не мърдам оттук, докато не се върнеш или обадиш но телефона.
— А, ти ли си сестрата на момчето, дето останало докрай на поста си върху горящата палуба?
— Нямах намерение да… — Тя млъкна и стана.
Сакото се плъзна от раменете й и се свлече върху стола зад нея. Погледна със стреснати тъмни очи слепоочието му под ръба на шапката и възкликна:
— Божичко, главата ти1 Какво се е случило?
Дясното му слепоочие беше потъмняло и подуто.
— Не знам дали сам съм паднал, или са ме бутнали. Едва ли е кой знае колко сериозно, но ужасно боли. — Той докосна едва-едва мястото, намръщи се от болката, превърна гримасата в усмивка и обясни: — Бях на гости, където ме упоиха, и след дванайсет часа се съвзех на пода.
Ефи се пресегна и свали шапката от главата му.
— Ужасно е. Трябва да отидеш на лекар. Не можеш да се разхождаш с такава глава.
— Не е толкоз зле, колкото изглежда. Само главоболието ме измъчва, но предполагам, че причината е повече в упойващите капки. — Той отиде до умивалника, скрит в един шкаф в ъгъла на стаята, и намокри носната си кърпа със студена вода. — Нещо интересно, докато ме нямаше?
— Откри ли къде е мис О’Шонеси, Сам?
— Още не. Нещо ново в мое отсъствие?
— Обадиха се от кабинета на районния прокурор. Иска да те види.
— Той лично ли?
— Така разбрах. Дойде и едно момче да съобщи, че мистър Гътман с удоволствие би се срещнал с теб преди пет и половина.
Спейд спря водата, изстиска кърпата, притисна я към слепоочието си и отиде при Ефи.
— Знам за това. Срещнах го долу и разговорът с мистър Гътман ме докара до това състояние.
— Това ли е въпросният Г., който се обади, Сам?
— Да.
— И какво?…
Загледан в момичето, сякаш не го виждаше, Спейд заговори бавно, като едновременно разсъждаваше:
— Иска нещо, което мисли, че мога да му набавя. Успях да го убедя, че ако не се споразумее с мен преди пет и половина, ще му попреча да го получи. И тогава… ъхъ, сигурен съм… след като му казах, че ще трябва да изчака ден-два, сипа в чашата ми някакъв опиат. Едва ли е допускал, че това ще ме свърши. Знаел е, че след десет-дванайсет часа ще бъда на крака. Значи по всяка вероятност е решил, че ще може да си го набави междувременно без моя помощ, стига да изляза от играта и да не му се пречкам из краката. — Той се озъби недоволно. — От все сърце се надявам да греши. — Погледът му се поизбистри. — Тая О’Шонеси не се ли обади?
Момичето поклати глава и попита:
— Това „нещо“ има ли връзка с нея?
— Има.
— Онова, което той иска, нейно ли е?
— Нейно или на испанския крал. Ефи, ти нали имаше вуйчо, който преподава история или нещо такова в университета?
— Братовчед. Защо?
— Ако осмислим живота му с предполагаема историческа тайна отпреди четири века, можем ли да му имаме доверие, че няма да я раздрънка поне известно време?
— Да, разбира се, много е свестен.
— Чудесно. Вземи си молива и тефтера.
Тя се приготви да пише. Спейд накваси отново кърпата, притисна я към слепоочието си и започна да диктува прав историята на сокола — така, както я чу от Гътман, — като започна с подаръка на Карл V за Ордена и свърши с попадането на птицата в Париж след наплива там на привържениците на различните претенденти за испанския престол. Но само дотам. Малко се позапъна, като стигна до имената на авторите и техните произведения, които Гътман беше цитирал, но успя да постигне някаква звукова прилика. Останалата част от разказа предаде с точността на свикнал да интервюира журналист.
Когато свърши, момичето затвори бележника, вдигна към него пламнало, широко усмихнато лице.
— Божичко, колко интересно! Та това е…
— Да, или е направо нелепо. А сега би ли отишла да го прочетеш на братовчед си и да го попиташ за мнението му? Попадал ли е досега на нещо, което да е свързано по някакъв начин с цялата тази история? Вероятна ли е? Възможно ли е — съществува ли дори най-малката възможност да е вярна? Иди всичко това са бабини деветини? Ако му трябва време, за да провери фактите, добре, само че още сега го попитай какво е личното му мнение. И за бога — накарай го да си трае по въпроса.