Выбрать главу

— Никой ли не е виждал Дикси? — попита Спейд.

Полхос поклати глава.

— Не. — Очичките му се присвиха пронизващо, изпитателно. — Освен ако ти не си го виждал или не си чувал някой да го е виждал.

Спейд се облегна назад и започна да си свива цигара.

— Не съм — отвърна най-спокойно. — Всичко, което ми разказа, беше ново за мен.

— Разправяй ги на старата ми шапка — изпръхтя Полхос.

Частният детектив се усмихна широко и попита:

— Как научи всичко това за Тързби?

— Някои работи ги има из архивите. А останалото — подочуваме оттук-оттам.

— От Кайро например? — Сега очите на Спейд святкаха изпитателно.

Полхос остави чашата с недопитото кафе на масата и поклати глава.

— Мито дума не можахме да изкопчим. Ти така го беше насъскал срещу нас, че…

Спейд се засмя.

— Не ми казвай, че две първокласни ченгета като вас с Дънди са обработвали цяла нощ един нищо и никакъв мухльо, без да го накарат да проговори.

— Как така „цяла нощ“? — възмути се полицаят. — Нямаше и два часа. Разбрахме, че доникъде няма да стигнем, и го пуснахме.

Спейд пак се засмя и погледна часовника си. Махна на собственика на заведението за сметката.

— Имам среша днес следобед с прокурора — обясни на Полхос, докато чакаше да му върнат рестото.

— Той ли пожела да те види?

— Да.

Полхос бутна стола си назад и стана — едър, флегматичен, с огромно шкембе.

— Няма да ми направиш приятелска услуга — рече, — ако му кажеш какво съм ти надрънкал.

Младо дългунесто момче с изпъкнали очи вкара Спейд в кабинета на прокурора. Частният детектив влезе със спокойна усмивка и поздрави:

— Здравей, Брайън.

Прокурорът Брайън стана и му протегна ръка през бюрото си. Беше рус, среден на ръст, около четирийсет и пет годишен, с агресивни сини очи зад пенсне, от което се спускаше черна връвчица, възголяма уста, като на оратор, и широка брадичка с трапчинка.

— Как си, Спейд? — попита. Гласът му вибрираше от сдържана сила.

Ръкуваха се и седнаха. Прокурорът натисна едно от четирите седефени копчета на бюрото си и нареди на дългунестия, който се появи на вратата:

— Кажи на мистър Томас и на Хийли да дойдат при мен. — Сетне се облегна назад и каза най-дружелюбно на Спейд: — Напоследък нещо не се спогаждате с полицията?

Спейд махна пренебрежително с ръка.

— Нито сериозно. Дънди се престарава. Вратата се отвори и в стаята влязоха двама мъже.

Онзи, когото Спейд поздрави със „Здравей, Томас“, беше загорял, набит, около трийсетгодишен, небрежно вчесан и облечен. Той тупна частния детектив по рамото с луничавата си ръка, попита го как върви работата и седна до него. Другият беше по-млад и някак си белезникав. Седна малко встрани от останалите, закрепи стенографски бележник на коляното си и приготви дълъг зелен молив.

Спейд погледна към него, засмя се и попита Брайън:

— Думите ми могат да бъдат използувани в съда срещу мен, така ли?

Прокурорът се усмихна.

— Това по принцип си важи. — Свали пенснето си и пак го нагласи. Погледна Спейд през стъклата и попита: — Кой уби Тързби?

— Не знам.

Брайън хвана с два пръста черната връвчица, която се спускаше от пенснето му, и рече уверено:

— Нищо чудно и да не знаеш, но можеш да направиш предположение.

— Мога, но няма да го направя. Прокурорът вдигна учудено вежди.

— Няма — повтори Спейд. Беше съвсем спокоен. — Предположението ми може да е отлично, но може и нищо да не струва, а госпожа майка ми не е отгледала глупаци, които да изказват предположения пред прокурор, заместник-прокурор и стенограф.

— Защо не, ако нямаш какво да криеш?

— Всеки крие по нещо — спокойно отвърна Спейд.

— А ти например?

— Предположенията си, да речем.

Прокурорът свали поглед към бюрото, сетне го вдигна към Спейд. Нагласи пенснето си още по-добре.