— Наша е проклетата джунджурия, съкровище — възкликна.
— Ох, боли.
Той я пусна, вдигна черната птица с две ръце и я тръсна, за да изпадне талашът. Сетне отстъпи няколко крачки назад, вдигна я пред себе си и издуха прахта, все така с победоносен поглед.
С ужасено лице Ефи посочи краката му й изпишя. Той погледна надолу. При последната крачка левият му ток бе докоснал ръката на убития и бе прищипал част от плътта към пода. Спейд отдръпна рязко крака си.
Телефонът иззвъня. Той й кимна. Тя се обърна към бюрото и вдигна слушалката.
— Ало… Да… Кой?… А, да. — Очите й се уголемиха. — Да… Да… Един момент… — Устата на Ефи изведнъж се разтегна от уплаха. — Ало! Ало! Ало! — Заудря по вилката и извика още два пъти „ало“. После изхълца, извърна се рязко към Спейд, който вече се бе приближил до нея. — Беше мис О’Шонеси — изкрещя разтревожено. — Има нужда от теб. Обади се от „Александрия“, че е в опасност. Гласът й беше… ох, Сам, направо ужасен! И нещо й се случи, преди да успее да свърши. Иди й помогни, Сам!
Спейд остави сокола върху бюрото и мрачно сведе поглед.
— Първо трябва да се погрижа за този тук — посочи с палец кльощавия труп на пода.
Тя взе да удря с юмруци гърдите му и да плаче:
— Не, не — трябва да вървиш при нея. Не разбираш ли, Сам? Той е съхранявал тази нейна птица, идваше при теб. Не ти ли е ясно? Искал е да й помогне, а те са го убили и сега тя е… Ох, трябва да вървиш!
— Добре. — Спейд я отблъсна от себе си и се надвеси над бюрото. Постави птицата в нейното талашено гнездо, уви я в хартиите с бързи, нервни движения. Пакетът се получи доста по-обемист и тромав. — Веднага щом изляза, се обади в полицията. Разкажи им какво се случи, но без да намесваш никакви имена. Не знаеш, и туйто. Някой ми се обадил по телефона и аз съм ти казал, че ми се налага веднага да изляза, но не съм казал къде. — Изруга връвчицата, че се бе оплела, изпъна я с рязко движение и взе да увива пакета. — А за това тук забрави, Разкажи всичко, както се случи, но не споменавай пакета. — Той задъвка долната си устна. — Освен ако не те притиснат. Ако се окаже, че знаят за него, няма как — признай си. Но едва ли. Ако знаят, тогава кажи, че съм го отнесъл със себе си, без да го отворя. — Завърза връвта и пъхна вързопа под лявата си мишница. — Искам всичко да ти е ясно. Нещата са се случили така, както си бяха в действителност, само без тази джунджурия, освен ако не знаят за нея, Няма да отричаш. Просто не я споменавай и толкоз. Освен това аз съм вдигнал телефона — не ти. Не знаеш нищо за никой, който да е свързан с този тук. За него също не знаеш нищо и не можеш да говориш за моите работи, докато не си се посъветвала с мен. Ясно ли е?
— Да, Сам. А кой… знаеш ли кой е?
Той се усмихна широко, озлобено.
— Не, но предполагам, че е капитан Джейкъби от „Ла Палома“. — Взе шапката и я нахлупи на главата си. Изгледа замислено мъртвия, сетне цялата стая.
— Побързай, Сам — замоли го момичето.
— Добре — отвърна разсеяно. — Ще побързам. Няма да е зле, ако почистиш онези прашинки талаш от пода, преди да е дошла полицията. А също така се свържи със Сид. Или не — потърка се по брадата. — Засега няма да го закачаме. Ще изглежда по-добре в техните очи. На твое място бих се заключил отвътре, докато дойдат. — След брадата потърка и бузата си. — Добър човек си ти, сестро — рече и излезе.
СЪБОТА ВЕЧЕР
Стиснал здраво пакета под мишница, Спейд забърза, като само постоянно стрелкащите му се очи издаваха безпокойството, което го изпълваше. Мина по тясната уличка, излезе на ъгъла на Кърни и Поуст Стрийт и спря минаващо такси. То го откара на крайната спирка на междуградските автобуси на Пета улица. Предаде вързопа на багаж, сложи квитанцията в плик с марка, написа „М. Ф. Холанд“ и номер на пощенска кутия в Сан Франциско, запечата го, пусна го и взе второ такси, което го откара в хотел „Александрия“.
Качи се до апартамент 12С и почука на вратата. При второто почукване тя бе отворена от дребно русо момиче в блестяща жълта роба. То беше бледо, без капка кръв по лицето, вкопчило се отчаяно с две ръце в дръжката на вратата.
— Мистър Спейд? — едва издума.
Спейд каза „да“ и я подхвана в мига, в който тя политна да падне. Тялото й се изви назад през ръката му, главата й се отпусна силно, така че късата й руса коса увисна около главата, а тънкото вратле описа права линия от гърдите до брадичката.
Спейд повдигна ръката, с която я крепеше, малко по-нагоре и се наведе, за да подпъхне другата под коленете й, но тя ги размърда, явно се съпротивляваше, докато измежду полуотворените й, почти неподвижни устни излезе нещо като: „Не! Кажете им да вървят.“