И той я накара да върви. Затвори с ритник вратата и взе да я разхожда напред-назад по покрития със зелен мокет под. Едната му ръка бе обгърнала дребното й телце, подпъхната под мишницата й, другата стискаше китката й. Държеше я изправена, когато залиташе, и я принуждаваше да върви все напред, но без да я носи. Караше преплитащите се крака да й служат, доколкото това бе възможно, Вървяха така из стаята: момичето — със залитащи, некоординирани стъпки, а Спейд със сигурни крачки, без да допусне равновесието му да бъде нарушено от нейното постоянно клатушкане. Лицето й беше тебеширенобяло с безизразни очи, а неговото — мрачно, с напрегнат поглед, който се опитваше да обгърне всичко наведнъж.
През цялото време й говореше монотонно:
— А така! Леви, десни, леви, десни. Браво, Едно, две, три, четири, едно, две, три, четири, сега кръгом. — Разтърси я. — Сега обратно. Едно, две, три, четири. Високо главата. Точно така. Браво. Леви, десни, леви, десни. Пак обратно. — Разтърси я отново. — Браво, ти си добро момиче. Върви, върви, върви, върви, Едно, две, три, четири. А сега ще се обърнем обратно. — Този път я раздруса по-грубо и ускори съвместната им крачка. — Така. Леви, десни, леви, десни, Много бързаме. Едно, две, три…
Тя потрепера и мъчително преглътна. Спейд започна да разтрива ръката й и доближи устни до ухото й.
— Добре. Добре се справяш. Едно, две, три, четири. По-бързо, по-бързо, по-бързо. Точно така. Крачи, крачи, крачи. Вдигай крак и после на земята. Ето така. Сега обратно. Леви, десни, леви, десни. Какво е станало с теб — приспивателно ли ти дадоха? Същото като на мен ли?
Клепките й трепнаха за миг над замъглените златистокафяви очи и тя успя да произнесе нещо като „да“.
Продължиха да крачат, като момичето трябваше почти да подтичва, за да успее да върви в крак с него; той непрекъснато я пошляпваше и пощипваше с две ръце през жълтата коприна на робата, без да млъква, а очите му бяха все така пронизващи, бдителни и напрегнати.
— Леви, десни, леви, десни, леви, десни, обратно. Браво, моето момиче. Едно, две, три, четири, едно, две, три, четири, Високо главата. А така. Едно, две… — Очите й отново се отвориха едва-едва и безсилно помръднаха встрани. — Добре — каза той делово, като изостави монотонния си напев. — Дръж ги отворени. Широко! Широко! — И пак я разтърси.
Тя изстена възмутено, но клепачите й се вдигнаха още по-нагоре, макар очите й да бяха лишени от живот. Той я плесна пет-шест пъти силно по бузата. Момичето отново изстена и се опита да го отблъсне. Ръката му обаче я стискаше и той продължи да я влачи редом със себе си от единия край на стаята до другия.
— Върви — нареди й с дрезгав глас. — Как се казваш?
— Риа Гътман.
Отговорът й бе произнесен с надебелен глас, но напълно отчетливо.
— Дъщерята?
— Да.
— Къде е Бриджид?
Тя се изви конвулсивно и хвана китката му с две ръце. Той бързо я отдръпна и я погледна. Отгоре й имаше тънка червена драскотина, дълга около три сантиметра.
— Какво е това, по дяволите? — изръмжа Спейд и взе да разглежда ръцете й. Лявата беше празна. В дясната, когато я отвори, намери седемсантиметрова карфица с нефритена главичка? — Какво е това, дявол да го вземе? — изръмжа отново и пъхна карфицата под носа й.
Щом я видя, момичето изхленчи и разтвори робата си. Повдигна леко горнището на кремавата пижама, така че се показа малко плът, някъде под лявата гърда — бяла плът, цялата в кървави драскотини и червени точици от убождания.
— За да не заспя… да вървя… докато дойдете… Тя каза, че ще дойдете… много се забавихте…
Риа залитна. Спейд я хвана по-здраво и нареди:
— Върви!
Тя взе да се съпротивлява, извъртя се, за да застане с лице към него.
— Не… спасете я…
— Бриджид ли?
— Да… Той я отведе… Бър-Бърлингей… Анчо… Двайсет и шест… бързайте… много късно…
Главата й клюмна върху рамото му. Той грубо я вдигна за брадичката.
— Кой я отведе? Баща ти ли?
— Да… Уилмър… Кайро… — Тя се заизвива, клепачите затрепкаха, но не се отвориха. — Ще я убият…
Отново главата й увисна, отново Спейд я вдигна нагоре.
— Кой застреля Джейкъби?
Момичето сякаш не чу въпроса. Безуспешно се опита да задържи главата си вдигната, да отвори очи.
— Вървете… — промърмори. — Тя…
Спейд я разтърси грубо.
— Не заспивай, докато не дойде лекарят.
Страхът отвори очите й и измести за миг мъглата от лицето и погледа.
— Не! — възкликна е надебелен език. — Татко… ще ме убие… закълнете се, че няма… ще разбере… аз… заради нея… обещайте… ще си отспя… до сутринта…
Той я раздруса.
— Сигурна ли си, че можеш да си отспиш и нищо няма да ти има?