Откъм коридора се дочу скърцане и дрънчене при отварянето и затварянето на асансьора. Той въздъхна отново и се запъти към вратата. По килима на коридора отекнаха тежки стъпки. Приближаваха се двама мъже. Лицето на Спейд се проясни. Очите му изгубиха израза си на хванато натясно животно. Бързо отвори вратата.
— Здрасти, Том — поздрави той високия шкембест полицай, с когото бе разговарял на Бърит Стрийт. — Здравейте, лейтенанте — обърна се към втория мъж. — Влезте.
Те кимнаха едновременно, без да кажат нищо, и влязоха. Спейд затвори след тях и ги вкара в стаята. Том седна на ръба на канапето, под прозорците. Лейтенантът се настани на един от столовете около масата.
Беше набит, с кръгла глава, ниско подстригана прошарена коса, квадратно лице и къси прошарени мустаци. Карфицата на вратовръзката му беше от петдоларова златна монета, а на ревера си имаше забодена сложната диамантена значка на някакво тайно общество.
Спейд донесе от кухнята още две чаши, напълни и трите с ром, подаде на всеки по една и седна със своята на ръба на леглото. Лицето му беше спокойно, безразлично. Вдигна чаша, каза „Да пием за престъпленията“ и изпи рома на екс.
Том също изпразни чашата си, остави я на пода и избърса уста с кален пръст. Впери поглед в крака на леглото, сякаш се опитваше да се сети за какво му напомняше.
Лейтенантът съзерцава няколко секунди чашата си, отпи едва-едва и я остави на масата. Бавно и целенасочено огледа стаята, сетне прехвърли поглед върху Том.
Полицаят зашава смутено и без да вдигне очи, рече:
— Съобщи ли вече на жената на Майлс, Сам?
— Ъхъ — отвърна Спейд.
— Как го прие?
— Не ги разбирам жените.
— Разправяй го на старата ми шапка — тихо откликна Том.
Лейтенантът опря ръце на коленете и се наведе напред. Зеленикавите му очи се впиха неподвижно в Спейд, сякаш фокусирането им се регулираше от някакъв механизъм и се променяше само ако дръпнеш лост или натиснеш копче.
— Какъв пистолет носите? — попита той.
— Никакъв. Не си падам по пищовите. В кантората имам няколко, разбира се.
— Бих искал да видя поне един — продължи лейтенантът. — Тук нямате ли?
— Не.
— Сигурен ли сте?
— Ами вижте сам — усмихна се Спейд и махна с празната чаша. — Можете да обърнете бърлогата с краката нагоре. Думичка няма да кажа — ако имате разрешение за обиск.
— Е, стига, Сам — взе да протестира Том.
Спейд остави чашата си на масата, стана и се обърна към лейтенанта.
— Какво целиш, Дънди? — попита с глас, твърд и студен като погледа му.
Очите на лейтенант Дънди се преместиха, за да запазят фокуса си върху Спейд. Само очите.
Том отново зашава, издиша тежко през носа си и жално проплака:
— Да не мислиш, че искаме да ти причиним неприятности, Сам?
Спейд, без да обърне внимание на Том, продължи към Дънди:
— Кажи де! Какво целиш? Говори направо. Какво си въобразяваш? Откъде накъде пристигаш тук и се опитваш да ми прикачиш убийство?
— Добре — изрече Дънди с дълбок гърлен глас. — Седни и слушай.
— Ако искам, ще седна! — каза Спейд, без да помръдне.
— За бога, Сам, бъди по-разумен! — замоли се Том. — Има ли смисъл да се дърляме? Ако искаш да знаеш, не започнахме направо, защото, като те попитах кой е този Тързби, ти почти ми каза, че не било моя работа. Така не можеш да се отнасяш с нас, Сам. Не е правилно и нищо няма да постигнеш. И ние трябва да си вършим работата.
Лейтенант Дънди скочи на крака, приближи се плътно до Спейд и вирна квадратно лице към по-високия си събеседник.
— Предупредих те, че в най-скоро време ще се подхлъзнеш.
Спейд сви пренебрежително устни и повдигна вежди.
— Всеки рано или късно се подхлъзва — отвърна с подигравателна мекота.
— И ето че на теб ти се случи.
Спейд се усмихна и поклати глава.
— Ще се оправя, не се безпокой. — Спря да се усмихва. Горната му устна оголи левия кучешки зъб. Очите му се присвиха и натежаха. Гласът му стана гърлен като на лейтенанта. — Тази работа не ми харесва. С каква цел ми висите тук на главата? Казвайте или се разкарайте! Искам да си лягам:
— Кой е Тързби? — попита Дънди.
— Казах на Том всичко, което знам за него.
— Почти нищо не си казал.
— Защото почти нищо не знам.
— Защо го следеше?
— Не аз, а Майлс. По простата причина, че имахме клиент, който ни плати с хубави зелени доларчета, за да го проследим.
— И кой е този клиент?
Спокойствието отново се върна в израза и гласа на Спейд.
— Знаеш, че не мога да ти съобщя името му, преди да съм получил неговото съгласие — рече той с укор.
— Ще го кажеш или на мен, или пред съда — разлюти се Дънди. — Става дума за убийство и те съветвам да не го забравяш!