Детективът се изкачи по стъпалата и се ослуша пред вратата. Опита се да надникне през стъкленото прозорче. Погледът му не бе спрян от перде, а от непроницаемата вътрешна тъмнина. Отиде на пръсти до един прозорец, сетне до друг. И те като вратата бяха без завеси, закрити от мрак. Опита се да отвори и двата. Бяха залостени, Опита вратата. Беше заключена.
Слезе от площадката и като стъпваше внимателно по непознатия, потънал в тъмнина терен, прегази бурените около къщата. Страничните прозорци бяха разположени твърде високо и не можеше да ги достигне. Задната врата и единственото прозорче отзад, което успя да достигне, бяха заключени.
Върна се при диреците отпред и като прикриваше в шепа пламъчето, поднесе запалката към картончето. На него бяха напечатани името и адресът на търговец на недвижимо имущество от Сан Матео, а със син молив беше добавено: „Ключът е на № 31“.
Спейд се върна при колата и попита шофьора:
— Имаш ли фенерче?
— Разбира се. — Човекът му го подаде. Да ви помогна ли?
— Може — седна Спейд до него. — Да отидел до номер трийсет и едно. Включи фаровете.
Търсената къща се оказа квадратна, сива, малко по-нататък, срещу двайсет и шест. На долния етаж светеха няколко прозореца, Спейд се приближи до площадката и натисна звънеца. Вратата му отвори тъмнокосо момиченце на четирииайсет–петнайсет години. С лек поклон, усмихнат, Спейд рече:
— Мога ли да получа ключа за номер двайсет и шест?
— Ще повикам татко — отговори момичето и се върна в къщата, като се провикваше: — Татко!
Появи се пълен червендалест мъж с вестник в ръце, напълно плешив, но с разкошни мустаци.
— Ако мога да получа ключа за номер двайсет и шест — повтори Спейд.
Плешивият го изгледа със съмнение в очите.
— Токът е спрян. Няма да можете да видите нищо — рече.
Спейд се потупа по джоба.
— Нося си фенерче.
Плешивият го загледа с още повече съмнение. Изкашля се неспокойно и взе да мачка вестника.
Спейд му показа визитната си картичка, прибра я пак в джоба си и прошепна:
— Имаме сигнал, че вътре може да крият нещо.
Гласът и лицето на пълния мъж се изпълниха с искряща възбуда.
— Един момент. Ще дойда с вас.
Миг по-късно се върна с месингов ключ, закачен за синьо-червено картонче. Като минаха покрай колата, Спейд махна на шофьора и той се присъедини към тях.
— Някой да е оглеждал къщата наскоро? — попита Спейд.
— Поне аз не знам такова нещо — отговори пълният. — От два месеца никой не ми е искал ключа.
Той вървеше най-отпред с ключа в ръка. При стъпалата за площадката обаче го пъхна в ръката на Спейд, промърмори „ето“ и отстъпи встрани.
Спейд отключи и бутна вратата. Посрещна го тишина и мрак. Стиснал незапаленото фенерче в ръка, той влезе вътре. Шофьорът го следваше по петите, а пълният завършваше шествието на известно разстояние от тях, Претърсиха къщата от мазето до тавана, отначало предпазливо, а после, след като не откриха нищо, по-смело. Тя беше празна несъмнено — и нямаше никакви признаци да е била посещавана от седмици.
— Благодаря, това е всичко — рече Спейд на шофьора, когато стигнаха „Александрия“.
Влезе в хотела и отиде на рецепцията, където висок млад мъж с мургаво сериозно лице го поздрави:
— Добър вечер, мистър Спейд.
— Добър вечер. — Спейд придърпа младия мъж към другия край на рецепцията. — Горе ли са онези Гътман — от 12С?
— Не — отвърна младежът, като стрелна с поглед частния детектив. После извърна очи, поколеба се, пак погледна Спейд и промърмори: — Нещо странно се случи във връзка с тях тази вечер, мистър Спейд. Някой се обадил в болницата за бърза медицинска помощ и казал, че горе в апартамента им има болно момиче.
— Защо, нямаше ли?
Не, разбира се, нямаше никой. Те излязоха много по-рано.
— Какво да ги правим тези шегаджии — въздъхна Спейд. — Благодаря.
Отиде до телефонната кабина, набра един номер и каза:
— Ало… мисис Перин?… Ефи вкъщи ли е?… Да, ако обичате… Благодаря… Здравей, съкровище. Нещо ново?… Чудесно, чудесно… Потърпи, ще дойда след двайсет минути… Добре.
След половин час Спейд звънеше на двуетажната тухлена къща на Девето Авеню. Отвори му Ефи. Момчешкото й лице беше уморено, но усмихнато.
— Здрасти, шефе, влез. — И добави по-тихо: — Ако мама ти наговори нещо, Сам, дръж се както трябва с нея. Много е ядосана.
Спейд се усмихна успокояващо и я потупа по рамото. Тя го хвана за ръката: