— Мис О’Шонеси?
— Не — изръмжа Спейд. — Скроиха ми номер. Сигурна ли си, че беше нейният глас?
— Да.
Той смръщи лице.
— Да, ама се оказа вятър и мъгла.
Тя го вкара в ярко осветена дневна, въздъхна а се отпусна на ръба на един диван, усмихната ведро въпреки умората си. Той седна до нея и попита:
— Всичко наред ли е? Нищо ли не каза за вързопа?
— Нищо. Казах им само онова, което ти ме подучи, я те решиха, че телефонното обаждане е свързано с убийството и че си отишъл да провериш каква е работата.
— Дънди беше ли?
— Не. Хоф, О’Гар и още няколко, които не познавам. И с капитана разговарях.
— Заведоха ли те в участъка?
— Да, и ми зададоха куп въпроси, но всичко беше — ти знаеш — в реда на нещата.
Спейд потри ръце.
— Чудесно. — Сетне се намръщи. — Макар че, ако питаш мен, ще се сетят какво да ме питат, като се срещнем. Във всеки случай проклетият Дънди няма да ме остави на мира, нито пък Брайън. — Сви рамене. — Освен полицията да е идвал някой познат?
— Да — изправи се тя. — Онова момче — дето донесе бележката от Гътман. Не влезе, но полицаите бяха оставили вратата на коридора отворена и аз го зърнах.
— Ти нищо ли не каза?
— Не, разбира се. Ти нали така ми каза. Не му обърнах никакво внимание и като погледнах малко след това, вече го нямаше.
Спейд й се усмихна широко.
— Имала си голям късмет, сестро, че полицаите са дошли преди него.
— Защо?
— Защото е кофти човек — направо отрова. Убитият Джейкъби ли се оказа?
— Да.
Той й стисна ръцете и стана.
— Аз да бягам. А ти — веднага в леглото. Направо си капнала.
Тя стана.
— Сам, какво е…
Спейд я накара да млъкне с ръка върху устата.
— Ще ме питаш в понеделник, Искам да се измъкна, преди майка ти да ме сгащи и да ме направи на нищо, задето съм забъркал агънцето й в какви ли не мръсотии.
Минаваше полунощ, когато Спейд се прибра у дома, Пъхна ключа в бравата на входната врата. Зад гьрба му зачаткаха токчета. Той пусна ключа и рязко са извърна. По стълбите нагоре към него тичаше Бриджид О’Шонеси. Прегърна го през шията и увисна така, задъхана.
— Ох, вече си мислех, че никога няма да дойдеш.
Лицето й беше измъчено, нещастно, разтърсвано от тръпки, които я тресяха цялата — от глава до пети.
С ръката, която не я придържаше, той отново напипа ключа, отвори вратата и почти я внесе вътре.
— Чакаше ли ме? — попита.
— Да — задъхано отвърна тя. — В един вход… по-горе… на улицата…
— Ще можеш ли сама, или да те нося на ръце?
Тя поклати глава, както я беше захлупила на рамото му.
— Ще се оправя… само да мога… да приседна някъде…
Качиха се с асансьора и влязоха заедно в апартамента. Бриджид най-сетне го пусна и застана до него — задъхана, притиснала две ръце към гърдите си, докато Спейд отключваше вратата, Той запали лампата в антрето. Влязоха. Спейд затвори вратата, прегърна я пак през кръста и я поведе към стаята. Когато бяха само на крачка от нея, лампата вътре изведнъж светна.
Момичето изпищя и се притисна към него.
На прага стоеше дебелият Гътман и им се усмихваше благодушно. От кухнята зад гърба им се появи младият Уилмър. Черните пистолети изглеждаха огромни в мъничките му ръце. От банята излезе Кайро. И той с пистолет в ръка.
— Е, сър — рече Гътман, — ето ни всички на едно място, както сам виждате. А сега да влезем, да се настаним удобно и да поговорим.
ИЗКУПИТЕЛНАТА ЖЕРТВА
Спейд, все така прегърнал Бриджид О’Шонеси, се усмихна едва-едва над главата й и рече:
— Дадено, ще поговорим.
Гътман направи три крачки заднишком, поклащайки се като гъска. Крушовидните му тлъстини се затресоха.
Спейд и момичето влязоха заедно. Момчето и Кайро ги последваха. Кайро се спря на прага. Момчето прибра единия пистолет в джоба си и се приближи плътно зад Спейд.
Детективът погледна през рамо и каза:
— Разкарай се. Няма да ме пребъркаш.
Не мърдай и си затваряй устата — изсъска Уилмър.
Ноздрите на Спейд потрепнаха. Гласът му остана равен:
— Махни се. Ако ме докоснеш, ще те принудя да пуснеш пистолета в действие. Попитай шефа си дали иска да ме застреляш, преди да сме разговаряли.
— Остави го, Уилмър — обади се дебелият и изгледа Спейд строго, сякаш бе любимо, пакостливо дете. — Ама и вие сте много дебелоглав. Хайде да сядаме.
— Предупредих ви, че не понасям това недоносче — рече детективът и поведе Бриджид към канапето до прозорците. Седнаха един до друг, тя — облегнала глава на лявото му рамо, той — преметнал лявата ръка през раменете й. Бриджид вече не трепереше и дишаше равно. Появата на Гътман и компанията му сякаш я бяха лишили от способността да се движи и да чувствува като живо същество и сега беше безволева като растение, макар да съзнаваше какво става около нея.