Гътман вдигна глава и промърмори през зъби:
— Това не ми харесва, сър.
— Аз и не очаквам да ви хареса. Е?
Дебелият въздъхна, направи кисела физиономия и отвърна тъжно:
— Добре, ваш е.
— А така! — рече Спейд.
РЪКАТА НА КЕМИДОВ
Момчето лежеше по гръб на дивана и ако не беше дишането, малкото му телце напълно би наподобявало труп. Джоуел Кайро седеше наведен над не го, разтриваше му бузите и китките, приглаждаше назад косата му, шепнеше му, взиращо се тревожно е неподвижното бледо лице.
Бриджид О’Шонеси стоеше в тясното пространство между масата и стената. Беше долепила една ръка о масата, другата притискаше към гърдите си. Прехапала долната си устна, тя мяташе крадешком погледи към Спейд — всеки път, когато той не я гледаше. А щом я погледнеше, отместваше очи към Кайро и момчето.
Лицето на Гътман постепенно губеше тревожното си изражение и възвръщаше розовия си цвят. Беше пъхнал ръце в джобовете на панталоните си. Стоеше с лице към Спейд и го гледаше безпристрастно.
Спейд, като подрънкваше разсеяно пистолетите един о друг, кимна към гърба на Кайро и попита дебелия:
— Той дали няма да се възпротиви?
— Не знам — кротко отвърна Гътман. — Тази страна на въпроса оставям изцяло на вас, сър.
Усмивката на детектива подчерта още повече острата форма на брадичката му.
— Кайро — повика той. Левантинецът погледна през рамо. Тъмното му лице се бе сбръчкало от безпокойство. — Остави го за малко да си почине — продължи Спейд. — Ще го предадем на полицията, но преди да дойдат, трябва да уточним някои подробности.
— Не мислите ли, че и без това му причинихте достатъчно злини? — попита Кайро с горчивина в гласа.
— Не — отговори Спейд.
Левантинецът стана от канапето и се приближи до дебелия.
— Моля ви, мистър Гътман, недейте — замоли го той. — Сам разбирате, че…
— Вече е решено — прекъсна го Спейд. — Въпросът е вие как ще постъпите при това положение. Ще се включите ли с нас, или ще излезете от играта?
Макар усмивката на Гътман да беше леко тъжна, дори печална, той кимна в знак на съгласие.
— И моята душа се бунтува — осведоми той левантинеца, — но засега нямаме друг избор. Наистина нямаме.
— Е, Кайро? — настоя Спейд. — С нас или без нас?
Кайро облиза устни и бавно се извърна към детектива.
— Ами ако… — Той преглътна. — Имам ли? Мога ли да избирам?
— Можете — най-сериозно го увери Спейд. — Но трябва да знаете, че ако отговорът е без нас, ще ви предадем на полицията заедно с вашето приятелче.
— Е, стига, мистър Спейд — запротестира Гътман. — Това не е…
— Как да не е! Да не би да го пуснем да си върви? Или с нас, или с него в затвора. Не можем да оставим кой знае колко въпроса без отговори. — Той се озъби недоволно на Гътман и избухна: — Господи! За пръв път ли крадете? Големи сте мухльовци! Защо не паднете на колене да се помолите на дядо боже? — И като обърна озъбената си физиономия към Кайро, изръмжа: — Е? Кое избирате?
— Щом като нямам избор… — Тесните рамене на левантинеца се свиха леко в жест на безнадеждност. — С вас.
— Добре — рече Спейд и погледна дебелия и Бриджид О’Шонеси. — Седнете.
Момичето приседна предпазливо на ръба на канапето до краката на Уилмър, който все още не беше дошъл в съзнание. Гътман се върна при люлеещия се тапициран стол, а Кайро седна пак в креслото. Спейд остави пистолетите на масата и седна отгоре й съвсем до тях. Погледна ръчния си часовник и рече:
— Два часът. Не мога да получа сокола преди да се е съмнало или поне преди осем часа. Имаме предостатъчно време, за да се разберем по всички точки.
Гътман се изкашля.
— Той къде е? — попита и побърза да добави: — Всъщност това не ме интересува, сър. Исках само да кажа, че за всички заинтересовани ще е по-добре, ако не напускаме стаята, преди да сме си свършили работата. — Той погледна канапето, после рязко прехвърли очи върху Спейд. — Пликът във вас ли е?
Спейд поклати глава, погледна към канапето, сетне момичето. Усмихна се само с очи и рече:
— Мис О’Шонеси го взе.
— Да, у мен е — потвърди тя шепнешком и пъхна ръка във вътрешния джоб на палтото си. — Вдигнах го от…
— Добре — рече Спейд. — Дръж го и не го давай на никого. — После се обърна към Гътман: — Няма да е необходимо да напускам стаята. Мога да уредя да донесат сокола тук.
— Би било чудесно — измърка дебелият. — Тогава, сър, ще ни го връчите срещу десетте хиляди долара и Уилмър и ще ни дадете два часа да се измъкнем от града, преди да го предадете на властите.
— Няма да ви се наложи да бягате — рече Спейд. — Всичко ще бъде уредено без грешка.