— Възможно е. А сега, скъпи, аз ще ти кажа нещо и те съветвам да не го забравяш. Дали ще кажа името на клиента, или не, е лично моя работа. Отдавна не съм проливал горчиви сълзи, защото някой полицай не ме бил харесвал.
Том стана от канапето и седна на ръба на леглото. Небрежно обръснатото му кално лице беше уморено, сбръчкано.
— Бъди разумен, Сам — замоли се той. — Не ни усложнявай живота. Как да разкрием убийството на Майлс, ако не ни кажеш каквото знаеш?
— Няма какво толкова да се трепете — заяви Спейд. — Аз сам ще си погреба мъртъвците.
Лейтенант Дънди седна и отново подпря лакти на коленете си. Очите му бяха като нагорещени зелени дискчета.
— Така си и помислих — усмихна се той с мрачно задоволство. — И затова именно дойдохме. Нали, Том?
Том изпъшка, но не каза нищо членоразделно.
Спейд предпазливо наблюдаваше Дънди.
— Точно това казах на Том — продължи лейтенантът. — Казах му: „Том, да знаеш, че Сам Спейд е от хората, които не разнасят семейните си неприятности из целия град.“ Точно така му рекох.
Предпазливостта изчезна от погледа на Спейд. Този път очите му натежаха от скука. Извърна лице към Том и попита преднамерено безгрижно:
— Сега пък какви го прихванаха твоя приятел?
Дънди скочи и почука Спейд по гърдите с два сгънати пръста:
— Ами ето какви — рече, като изговаряше много грижливо всяка дума и я подчертаваше с по едно почукване на пръстите си. — Тързби е бил застрелян пред хотела си точно трийсет и пет минути след като ти си тръгна от Бърит Стрийт.
— Веднага си прибери гадните ръце — изговора Спейд също така старателно.
Дънди престана да го почуква, но гласът му си остана същият.
— Според Том така си се разбързал, че не си имал време дори да хвърлиш един поглед на партньора си.
— По дяволите, Сам, ти наистина хукна презглава — изръмжа полицаят с нотка на извинение в гласа.
— Пък и не си ходил в къщата на Арчър, за да известиш жена му — додаде лейтенантът. — Обадихме се и момичето от кантората ти каза, че си изпратил нея.
Спейд кимна. Спокойствието придаваше едва ли не глупав израз на лицето му.
Лейтенант Дънди повдигна двата си сви пръсти към гърдите на Спейд, после бързо ги свали и рече:
— Да кажем, че са ти трябвали десет минути, да намериш телефон и да поговориш с момичето. Още десет, за да стигнеш до хотела на Тързби — на Гиъри близо до Лийвънуърт. Спокойно би стигнал дотам за десет, хайде, да кажем, петнайсет минути — най-много. Така си разполагал с още десет-петнайсет, за да ги изчакаш да се появи.
— Значи съм знаел къде живее? — попита Спейд. — И съм знаел, че след убийството няма да се прибере право в хотела си?
— Каквото си знаел, си го знаел — упорито настоя Дънди. — В колко се прибра тук?
— В четири без двайсет, Разходих се, за да обмисля нещата.
Лейтенантът закима с кръглата си глава.
— Знаем, че в три и половина те нямаше. Звъняхме по телефона. Та къде, казваш, се разхождат?
— Нагоре по Буш Стрийт и обратно.
— Срещна ли по пътя някой, който…
— Не, нямам свидетели — весело се засмя Спейд. — Я седни, Дънди. Не си изпил рома. Дай си чашата, Том.
— Не, Сам, благодаря — отвърна Полхос.
Дънди седна, но не обърна внимание на чашата. Спейд напълни своята, пи, остави я празна на масата и се върна на мястото си на ръба на леглото.
— Е, сега всичко ми е ясно — рече, като прехвърляше дружелюбен поглед от единия полицай към другия. — Извинете, че се наежих, ама доста ме ядосахте, като се опитахте да ме изработите. Не ми стига, дето пречукаха Майлс, ами и вие се довлякохте, че и натясно се опитвате да ме поставите. Сега вече всичко е наред, като знам какви сте ги намислили.
— Хайде стига — рече Том.
Лейтенантът нищо не каза.
— Та значи Тързби е мъртъв? — продължи Спейд.
Докато лейтенантът се колебаеше дали да отговори, Том го изпревари:
— Да.
Тогава началникът му додаде сърдито:
— И мога да те осведомя — ако не ти е известно, — че умря, без да успее да ни каже нещо.
Спейд си свиваше цигара. Попита, без да вдигне очи:
— Какво искаш да кажеш с това? Мислиш, че съм знаел?
— Каквото исках да кажа, го казах — рязко заяви Дънди.
Спейд го погледна и се усмихна, взел в едната ръка свитата цигара, в другата — запалката.
— Още нямаш основания да ме арестуваш, нали Дънди?
Лейтенантът впери в него острите си зелени очи, но не отговори.
— Тогава — продължи Спейд — пет пари не давам какво мислиш, ясно ли е?
— О, Сам, бъди разумен — замоли се пак Том.
Спейд пъхна цигарата в устата си, запали я и изпусна дим през смях.
— Добре, Том, ще бъда разумен — обеща той. — Та как съм убил Тързби, казваш? Защото позабравих.