Робер Мерл
Малвил
На Фернан Мерл
I
В педагогическия институт за основни учители имахме един преподавател, влюбен в „мадлената“ на Пруст. Под негово ръководство изучавах възторжено прочутия текст. Сега обаче, от разстояние, описанието на този сладкиш ми се струва твърде литературно. О, знам добре, че вкусът на нещо или една мелодия ни възвръщат съвсем живо спомена за някакъв миг. Но той трае секунди. Кратко светване, завесата се спуска и властно, настоящето отново е тук. Колко би било чудесно, стига да беше вярно, да намериш цялото си минало в един омекнал от чая сладкиш.
Помислих за „мадлената“ на Пруст, защото онзи ден открих в дъното на едно чекмедже някакъв стар, много стар пакет сив тютюн, който навярно е принадлежал на чичо ми. Дадох го на Колен. Пощурял от радост, че след толкова време пак намира любимата си отрова, той си натъпква лулата и запалва. Гледам го и още с вдъхването на първите струи дим пред мен се появяват чичо ми и предишният свят. До секване на дъха. Но, както казах, много за кратко.
А Колен се разболя. Беше съвсем отвикнал, а и тютюнът бе много остарял.
Завиждам на Пруст. За да възстанови миналото си, той се е облягал на нещо здраво: сигурно настояще, несъмнено бъдеще. За нас обаче миналото е отлетяло два пъти, времето е двойно загубено, защото с него сме изгубили и света, в който то е протичало. Получило се е скъсване. Настъпателният ход на вековете се е пресякъл. Ние вече не знаем къде сме и има ли още някакво бъдеще.
От само себе си се разбира, че се опитваме да прикрием мъката си с думи. За да отбележим скъсването, употребяваме перифрази. Отначало казвахме като малко превзетия по военному Мейсоние „деня Де“. Но това пак звучеше прекалено войнствено. И възприехме един по-некрещящ евфемизъм, подсказан от старата Мену и от селското й благоразумие: „Деня на събитието“. Може ли да се мечтае за нещо по-безобидно?
Все така с помощта на думите ние въведохме ред в хаоса и дори възстановихме известна линейна прогресия във времето. Казваме „преди“, „в деня на събитието“, „след това“. Такива са езиковите ни хитроумия. Те ни дават чувство за сигурност право пропорционално на тяхната измамност. Защото „след това“ бележи както несигурното ни настояще, така и предполагаемото ни бъдеще.
И без „мадленки“ и тютюневи струи ние често мислим за света преди. Всеки в ъгълчето си. В разговорите упражняваме някакъв взаимен контрол: тези възвръщания назад не са твърде полезни за оцелелия ни живот. Гледаме да не са много.
Но като останеш сам, работата е съвсем друга. Макар че едва съм навършил четиридесет години, от „деня на събитието“ ме кара на безсъние, както при старците. И точно нощем си спомням. Употребявам този глагол без допълнение, защото допълненията се променят с нощите. За да се оправдая в собствените си очи за тази склонност, казвам си, че тъй като по-раншният свят съществува вече само в ума ми, той ще престане да съществува, щом престана да мисля за него.
Отскоро различавам случайния спомен от обичайния. В края на краищата разбрах разликата между тях — обичайният спомен ми служи да се убедя в самоличността си, убеждение, от което твърде много се нуждая в така нареченото „след това“, където са изчезнали всички опорни точки. Така че ето накратко какво правя в безсънните си нощи: в тази пустиня, в тези подвижни пясъци, в това двойно преминало минало аз поставям спасителни знаци от едно място до друго, за да съм сигурен, че няма да се изгубя. И като казвам „да се изгубя“, искам да кажа „да изгубя себе си“.
1948 година е един от тези „километрични камъни“. Дванадесетгодишен съм. Току-що са ми дали свидетелство за завършено основно образование — неизразима гордост: първенец на кантона. В кухнята на Гранж Форт по време на обеда се опитвам да убедя родителите си да обработим цялата ни земя. Което изглежда най-разумно. От четиридесет и пет хектара ние имаме — както всички тук — само десет хектара орна земя и ливади. Останалото е гори, и то ненужни сега, когато вече не се събират диви кестени, нито се правят обръчи за каци.
Родителите ми не ме слушат особено. Все едно, че говориш на буци пръст. Между впрочем, както са мургави и кестеняви, цветът на лицето им е като на пръст. И аз съм такъв, само че съм наследил сините очи на чичо ми.
Отново виждам тази сцена, от разстояние, с очите си на възрастен, мисля, че по-добре я разбирам и я намирам много неприятна.
Майка ми например. Тя непрекъснато се оплаква и повтаря все едно и също; като всички посредствени хора неин недостатък е да хвърля упреци. Наивно алиби за еснафщината. Щом всичко е зле, няма защо да си помръдваме и малкото пръстче. Предложението ми за обработваемата земя я засяга.