Рей Бредбъри
Мама Пъркинс ще остане
Джо Тилър влезе в апартамента и сваляше шапката си, когато видя някаква пухкава жена на средна възраст, която лющеше грах.
— Влизай — каза тя, като забеляза стреснатата му физиономия. — Ани приготвя вечерята в кухнята. Настанявай се.
— Но коя… — Погледна я неразбиращо.
— Аз съм Мама Пъркинс.
Засмя се, като се люлееше напред-назад. Не седеше в люлеещ се стол, но някак успя да докара движенията му. Тилър се почувства леко замаян.
— Наричай ме просто мама — небрежно рече жената.
— Името ми е познато, но…
— Няма значение, синко. Ще ме опознаеш. Ще ви погостувам около година. — Отново се разсмя доволно и продължи да лющи грах.
Тилър се втурна към кухнята при жена си.
— Коя е онази гадна старица, по дяволите? — извика той.
— От радиото. — Жена му се усмихна. — Знаеш коя е. Мама Пъркинс.
— Тогава какво търси тук? — изрева той.
— Тихо. Дойде да помогне.
— За какво да помага? — Погледна кръвнишки към съседната стая.
— За разни неща — неопределено отвърна жена му.
— Къде ще я настаним, по дяволите? Трябва да спи някъде все пак, нали така?
— О, да — сладко отвърна Ана. — Но радиото е тук. Вечер тя просто… ами… ще се „връща“.
— Защо е дошла? Ти ли си й писала? Никога не си ми казвала, че я познаваш — възбудено възкликна съпругът й.
— О, от години я слушам — отвърна Ана.
— Това е различно.
— Не. Винаги съм имала чувството, че познавам мама по-добре и от… теб — каза жена му.
Зяпна я втрещено. Десет години, помисли си. Десет години сама в тази пъстра кутия с уютно бръмчащото радио, горящи сребристи лампи, шепнещи гласове. Десет години монашеска конспирация между радио и жени, докато той се мъчи да запази експлодиращия си бизнес. Реши да бъде много приветлив и здравомислещ.
— Искам да разбера — каза той и хвана ръката й, — дали си писала на „мама“, или си й се обадила да дойде? Как точно се озова тук?
— Тя е тук от десет години.
— Как ли пък не!
— Е, днес е специален ден — призна тя. — Днес за първи път „остава“.
Тилър отведе жена си в дневната при старицата.
— Махай се — заповяда й той.
Мама заряза чистенето на някакви розови моркови и му се усмихна.
— Господи, не мога. Зависи от Ани. Трябва да се разбереш с нея.
Той рязко се извъртя.
— Е?
Изражението на жена му беше студено и отчуждено.
— Хайде да вечеряме заедно. — Обърна се и напусна стаята.
Джо остана вътре, чувствайки се победен.
— Това се казва момиче с характер — отбеляза мама.
Стана в полунощ и провери дневната.
Помещението беше празно.
Радиото продължаваше да работи. Допря ухо до него. Сякаш някъде отдалеч се чуваше слаб глас, подобен на песента на комар.
— Господи, Господи, о, Боже мой!
Стаята беше студена. Потръпна. Радиото беше топло.
— Господи, Боже мой, Господи…
Изключи го.
Жена му го чу как си ляга.
— Отишла си е.
— Разбира се — отвърна тя. — До утре в десет.
Не повдигна въпрос.
— Лека нощ, мила.
На закуска дневната беше пълна единствено със светлина. Разсмя се с глас, като я видя празна. Почувства облекчение, сякаш бе изпил глътка превъзходно вино. Подсвиркваше си на път към офиса.
В десет беше време за кафе. Докато вървеше по булеварда и си тананикаше, чу звуците на радио пред магазин за електрически части.
— Избърши се — каза някакъв глас. — Господи, само не влизай в къщата с тези кални обувки.
Спря. Завъртя се бавно, подобно на восъчна фигура около студената си ос.
Позна гласа.
— Мама Пъркинс — прошепна.
Заслуша се.
— Това е нейният глас. На жената, която беше снощи в дома ни. Сигурен съм.
А празната дневна в полунощ?
А бръмчащото топло радио в стаята? А тънкият далечен глас, който все повтаряше и повтаряше „Господи, Господи, Господи…“?
Изтича в близката бакалия и пусна монета в телефонния апарат.
Три позвънявания. Кратка тишина.
Щрак.
— Здрасти, Ани! — жизнерадостно рече той.
— Не, мама е — отвърна някакъв глас.
— О — промълви той.
Окачи слушалката.
Следобеда не си позволи да мисли за това. Беше нещо невъзможно, нещо, изпълнено с неуловим, подмолен ужас. На път към дома купи букет свежи рози за Ана. Държеше ги в дясната си ръка, когато отвори вратата на апартамента. Вече почти беше забравил за Мама.
Изпусна букета на пода и не се наведе да го вдигне. Втренчи се в Мама, тя седеше в стола, който не беше люлеещ се, и се люлееше.
— Добър вечер, момко! — поздрави го весело със сладък глас. — Колко си галантен само, даже рози си взел!
Без да каже нито дума, той вдигна телефона.