Майка ми имаше слабост към Лиляниния съпруг Христо, кръсти го Ицетоналеля, че бил такъв русичък, слабичък, със златни очилца. Това име си остана за бърз опознавателен белег. Двамата работеха във фабрика „Гатю Станев“, после прекръстена — „Найден Киров“; Лиляна, като по-приказлива — телефонистка, а Ицетоналеля — икономист — казваха, че бил кадърен. Обществена тайна беше, че и двамата пошавваха, та като израстнаха децата, се разведоха по европейски, без да се кепазят взаимно и си запазиха приятелството. Тяхната работа стана като по сценарий на американски филм, с хеппи енд: Лиляна се ожени за бивше гадже, също Христо, софийски ерген с апартамент и добре обезпечен; бивш офицер — май нещо специално; чрез него всички взеха софийско жителство, тогава не беше лесно; и я глези като принцеса. Ицетоналеля се ожени за съученичката на дъщеря си(!), музикален редактор в телевизията, с разработена денонощна тайфа, където му дадоха партизанското име — Ричи. Светлана получи як финансов гръб от двама бащи; Олег — протекции за офицерството си — първо като политофицер, после като деполит. Е, имаше и негативи: преди Ицетоналеля пушеше като кумин; в новата тайфа — като два кумина; отрязаха му единия бял дроб, пришиха му едно бащинство; и си отиде кротко, като остави апартамент — повод за няколко съдебни дела. Светлана по едно време, за баланс в рода си, скачаше в сини митинги, май се поумори. Гледам — споделят си с дъщеря ми житейски опити. Искат да наваксват.
Дорини са ми по-встрани. Марко почина поради възраст, остави достойна партийна смяна — Володя, чието име се спряга с ритуали по Бузлуджа и прочие красоти в частния (партиен) бизнес. За Наташа не зная подробности, но зная двете й красиви щерки.
Общо взето, двете ми братовчедки, с добро чувство за хумор се самобудалкат, че са две червени бабички, загрижени за пенсионерското си оцеляване.
Иска ми се да вмъкна няколко реда, за още един техен, а покрай тях — и уж мой вуйчо, брат на майка им — Тодор Диолев и жена му — вуйна Мая, австрийка. Тошката, както го наричаха всички, се обръщаше към същите тези всички с: „Хей, болшевик!“, придружено с непочтително хихикане и то неколкократно. Беше сух и върлинест, постоянна мебел на: Аперитив Славяни и Боцмана, може и на Старата круша и Коми-тата, но не по-далече от махлата. В редките мигове, когато не е на горните адреси, значи ще е по свъррзващите ги улици, с трилитрова плетена дамаджанка. Тошката и вуйна Мая бяха работниците в Цветарска индустрия. Наблюдавал съм ги с часове, как от восък, бобени боядисани зърна, разни дантелки и прочие, с помощта на ръчно правени пресички, произвеждаха впечатляващи и мъчно разпознаваеми изкуствени цветя. Живееха при сестрата на Тошката, леля Мара — майка на Владо Маринов.
Владо Маринов расти малко разглезен, единствен син на военния лекар — генерал д-р Владимир Маринов, шеф на наборните комисии; поради което не ходи войник. За компенсация отрано съзря полово като заживя скандално, с много по-възрастната, голяма певица Пенка Маринова. Като улегна и насъбра опит, се ожени за миниатюрната брюнетка — балеринката Емилия, осиновена, отгледана и изучена от балетния педагог и завяхнал агресивен обратен — Асен Манолов. Колко е продължил този идиличен брак, незнам, но веднъж Владко ми гостува, вече женен за съученичката ми Тодорка. Беше шеф на Софийски летищен комплекс и русенци, има-няма билети на гишето, си летяха до Русе — особено когато имаше такава вътрешна авиолиния.
Ред е на вуйчо ми Колю. Най-младия и най-красивия от тях. С това най се привършват плюсовете в оскъдната му биография. Като съвсем малък пада надолу от Кея, строшава си лошо крака, неук костоправач му го намества лошо и остава сакат. Мъчително си замяташе крака. Това му оказва влияние и на психиката. Беше стеснителен и учил само до четвърто отделение. Намирал радост и утеха около конете и каруците на баща си. Това си му остана до края на живота — каруцарлъка. Любимото му място бяха конските пазари. Изглежда не го е бивало много, щото на два пъти лежа в затворите за криминални дела — фалшиви интизапни билети, за прекупени от цигани коне — като наивник, него са топили… След като брат му го лишава от наследство, Мама (Нали съм му сестра!) го прибра в бечовата стая, кърпеше го, переше го и винаги му оставяше топла храна. Не помня защо — всички му викахме Тавариша. Като стана на пенсионна възраст, а ние се намножихме, брат ми го уреди в дом за стари хора. Отвреме на време ходехме на свиждане — той мълчеше и бързаше да се прибере при апапите си. Бяха доволни от него, че бил работлив. Помня серкметата, които плетеше (занаят изпедепцан от панделата) и, че запуснат на нищо не приличаше; обръснеше ли се, с риза на баща ми — ставаше хубавец. Желязната му житейска максима беше: „Пикай им на главите!“