За по-специални, достойни за Поменика, мамини братовчеди нямам ярки спомени. Все едни сиви, угрижени хорица, държащи на традициите, уважителни по календарните празници и роднинските взаимоотношения. Толкова сиви, та Мама им се струваше човек от друго тесто и за всичко се допитваха до нея. Вкъщи беше върволик от дошли да се душеизприкажат, оплачат от едикого си — а след малко другите, от другата страна. Знаех много серии от този сериал, а много от героите не можех да понасям.
Така научих за хорската лошотия, ходове и интриги.
Възможно е, описвайки татковите братовчеди, някой да е бил мамин; например Парко от Прова-дия — разбира се, че е по майчина линия! Като се видим там — Горе, ще приседнем на някое облаче и ще се доизясним. Време за това ще имаме бол-бол, а и облачета — дал Господ!
Тука ми се иска да вмъкна нещо за Моите лели! Това са някои от съученичките на Мама, с които си поддържаха приятелството до живот. Мисля, че Мама не би имала нищо против, нито би се изненадала. Как през целия им живот нищо не е помрачило връзката им; как клюка, някое несъответствие във възприятията им или кой знае какво друго, не е хвърлило сянка и поне тонинко да ги е разделило — остава си тайна за мене, вече от висотата на тази ми възраст, който знам — как в миг се разпадат десетилетни солидни приятелства!
Ето я абитуриентската им снимка — 1923 г. VIII б, сега дванайсти клас, на Девическата гимназия — Русе. Божеее, колко са млади и хубави! Допреди години можех да назова по име повечето от тях, срещах ги по улиците, поздравявахме се; бяха майки на моите връстници: на Данчо Кавръков, на Любен Големанов, на…
Девици с дълги тъмни поли и моряшки блузи с големи, четвъртити моряшки яки. Някои — по-смели, нали са абитуриентки, вече без барети! Ето я майката на Роберт Попиц, кръстила го е на Робертколеж, където продължила образованието си (Роберт като прочете това, отрече — дядо му бил също Роберт). Леля Дорчи — още оттогава с изхвръкналите си базедови очи; съпруга на домашния ни лекар и военен фелдшер, чичо Митко; тормозещ ме с безкрайните съгревающи компреси, тогава на мода: твърда гутаперча, парещи мокри бинтове и нагънати вестници. Заприличваш на Ерих фон Щрохайм, с вратната протеза, от филма Великата илюзия; ами вендузите… и инжекциите…
Тази, русата, с лице като слънчице и очи на ескимосче, с плитките завързани отгоре — е Танти Пе-тя, повече от сестра на Мама. Мъжът й, чичо Сенко — Константин Николов, електротехник, имаше магазин за електроуреди — недостижшмо скъпи за чиновническия ни доход. Татко и чичо Сенко, се обръщаха един към друг, с Шльоко. Ето една снимка, надписана:
На милото семейство Шльокови… така и така… от обичащото го — семейство Шльокови.
Ех, как весело си живеехме!
Снегът — син, скърца; луната — жълта, жълта; един зад друг крачи нашето семейство, стъпка в стъпка; всеки носи по нещо. На ушите ми обеци — два чатала пердашени суджуци. Отиваме на гости! Ако не ние у тях — те у дома! Нямаше телевизия; имаше сладки приказки с разни игри. Често бяха леля Вичи и чичо Тошко. Нямаха деца. Тодор Дашков, директор на Мъжката гимназия, известен литератор, критик и писател, като пенсионер оглавяваше Просветна инспекция в следвоенната Шуменска област (в Русе). Тримата мъже, с различни професии, различни като характери — взаимно се допълваха, уважаваха и прекарваха възможно всяко свободно време заедно. Заедно — и с половинките си.
Чичо Тошко обичаше чашката — толкова, колкото и аз сега. По повод някакъв, с дрезгаво чаровен глас припяваше — Чукни чашка по челце — не се опъваше за повторения; казваше, че при всяко чукване по челцето, трябва и да се сръбва, инък било грехота!
Пушеше много и суровите три съдници решиха, че ракът, дето го отнесе, бил от това!
Малко преди да се залежи, леля Вичи ми подари познатия от детството ми немски стъклен комплект, релефно орнаментиран с гроздове и лозници: еднолитрова гарафа, с три гарафки — по четвърт литър. В радостта и смущението си, глупаво попитах — къде е четвъртата четвъртина. Леля Вичи ме изгледа и на свой ред запита — а имало ли е четвърти; и запрегъва пръсти: чичо ти Тошко — един, чичо ти Сенко — двама и Татко ти! Трима! Четвърти нямаше, както и ние сме само три!
Леля Вичини имаха лозе, където сега е КАТ. Ходеха с магарешка каручка. Къщата им е в Офицерския квартал — до Столарскато училище. Сега е абсурдно да си представиш, как се отваря красива метална градска порта и излиза… магарицата Мара, със сламена шапка, пробита за двете и дълги уши. Тогава това бяха жигулитата. Мерцедесите — файтоните…