На абитуриентската снимка е и едно черничко девойче — леля Зарка. Майка на Митко Рътката; рано овдовяла и все в черно.
Лелите веднага след войната, се включиха в Женското движение — „Славянка“, което после властта политизира в „Осми март“ и прилепиха към българо-съветската дружба. Организираха Кампания за спасяване от глад на румънски деца. Посрещахме ги на пристанището; идваха с понтон, теглен от катер. Голи — покрити с вестници; протягаха ръце и просеха мамалига. Лагеруваха в училище Христо Ботев (сега дом Майка и дете — без татковци). После там настаниха югославските деца без родители; по-големи от мене, на полувоенни начала и — с униформи.
Маршируваха и пееха:
След години пеехме същата песен, променена:
След още години:
И след още-още:
Всяко семейство си имаше негово югославянче, което вземахме в събота и недяля вкъщи. Нашето — Новак Симич от Валево. На танти Петя — Зоран, на Вуйна Олга — Драго. Бяхме все заедно. Като си заминаваха — голям плач. Новак заяви, че ние сме му семейството и не можеха да го откопчат от Мама.
Връщаха писмата ни. Дупка!
Лелите създадоха училищни трапезарии, набираха средства от буби, от вечеринки, томболи, сладките сами правеха, дефектните: хам-хам. Мама нямаше къде да ме оставя — мъкнеше ме с тях. Знаех успехите и грижите им. Лелите ме глезеха, бях им куриер и момче за поръчки. Те наредиха и Първата ми изложба с детски рисунки — в Болницата, където ходех да навивам изпраните бинтове.
Сякаш се чувам, като викам (като куриер) под един прозорец със саксии мушкато, на ъгловата къщичка на Кея и Ильо войвода:
— Госпожааа Линковаа, лельо Линковааа, Мамаа казааа да ти кажааа — в триии часааа дааа стеее у леляяя Кушкааа…
Сега не мога да преценя точно — Аз участник ли съм в (от) Женското движение след Войната… или напротив… оставям на биографите ми да решат.