— Знам, аз! Като малка, гледам отдалеко нещо блести, слънчевите лъчи се кръстосват, викам си — диамант! Знам, че е стъкло, дори видях като се счупи, но — илюзия, да я поддържам още миг, поне. И това… хем си знам, вдетинявам се. Хайде да спим вече, че се уморих. И ти ще ставаш рано… Недей да пиеш, майка, пази се!
Най-добрата доброта беше леля ми Ружа, наричана Дода — сферична, с главата на Жан Габен и неподходящо тънки крака, от които непрекъснато страдаше и оплакваше. Като вървеше, се кандилкаше наляво-надясно; казваше за себе си: търкулнал се картоф, с две клечки в дирника. По лозницата и киселата ябълка за оцет висяха шишета и шишетии с разни илачи за мазане на пусти-опустели крачуни… На първо място конски кестени в гас. Стоеше с часове на парещия плочник, запършила поли на слънце, широко разтворила болезнени нозе и маже ли, маже и разтрива. По детски наплашена от гръмотевици се криеше от Божието наказание в тъмния килер, затиснала глава с две възглавници.
Знаеха я в Русе като Разградлийката, а в Разград — Русчуклийката, щото там беше женена повторно. Прекалено набожна, изгоряла за попски син, оказал се женкар, комарджия и пияница. Избягала навреме. Добри съседи я сватосали за свако Стефан, с когото си бяха лика-прилика.
Свако Стефан беше красив за възрастта си мъж, с бяло лице и правилни черти. От първата си жена има три дъщери, които обичам повече от родни братовчедки. Леля ми ги доотгледа с цялата си любов, на която е способна. Свако, като търговец на манифактура, държеше дюкян от три помещения — на търговската улица до Момина чешма. По търговски дела в София скочил забързан и в движение от трамвая и получава стръскване, от което ослепява прогресивно — отлепяне на ретината. До края на живота му го залъгваха, че уж още не били узрели очите за операция; то и медицината ни беше на такова ниво. Като сляп, след Девети му оставиха едното помещение от дюкяна. През следвоенната гладория ме изпращаха за подсилване през ваканциите, а и да му помагам. Водех го за ръка и гледах да не откраднат нещо. То какво ли имаше: селски копринени кърпи за глава, два вида — баръши и чембери, ибришимчета конци, игли, сапунчета за шивашко чертане, изкусвени цветя за сватбари, от познатата ми вече Цветарска индустрия на художниците Димитър и Катя Диолеви; имаше и изостанали отпреди войната кюлоти, бархети и импримета. Срещу Свако беше дюкяна за кожарски изделия на Злати Еленски, за когото се говореше, че се откупил от комунистите с три тенекии злато. Преселиха се в Русе, да не объркат живота на сина си Данчо. Имаше калпакчия, кундурджия, кафене. Отивахме на работа към осем, в пазарен ден и по-рано. Свако дълго отключваше пъргавите пружинени ролетки с ключ, закрепен здраво към колана му с красив синджир. Всички дюкяни имаха такива ролетки, навиващи се горе във витрината. Издърпваха се със замах и нарочен прът с кука. Премитах символично — от вечерта всичко беше оставено изрядно. Премитането е обезателно отвън навътре — да кани мющериите; обратното означава, че ги пъдиш; с бардука пръсках, както и отпред — за освежаване. Минаваше вестникарчето; Свако преглеждаше няколко вестника, с помоща на огромна лупа, залепил нос в стъклото — фокусното разстояние все не му достигаше. Мъчителна гледка! (Лупата — толкова мощна, че и в облачни дни палех хартия.) Нито веднъж не ми даде да му чета, колкото и да го молех. Да не бил сляп, казваше и добавяше… съвсем! Виждал нещо периферно. Съдеха Никола Петков. Свако размахваше „Зелено знаме“ към комшиите: Голя-я-яма гре-шка-а-а! След десет минаваше чирачето от кафенето, с триетажна, месингова, висяща на кука табла. За Свако — тежко, таатлъ кафе, за мене бяло сладко в чаша вода или лимонада. Като нямаше посетители и ми доскучаеше, вземах градски отпуск и обикалях пазара около джамията, зяпах витрините по чаршията. Познавах Разград по-добре от Русе — по-малък, а и съвпадаше с ваканциите ми.
Къщата им беше накрая на улица Паркова до самия парк. Отсреща — Гимназията и басейн — какъвто нямахме още в Русе, ако не броим Дунава! Паркът беше гордостта на града и знаех всяко дърво и алея. Там преживях и първото си поражение — изядох пердаха от едно момче, наистина — по-голямо; трябваше, с уста пълни с пясък, да изрека позорното предавам се. Голям резил! Дълго плаках от яд. Както става нормално между момчета, сприятелихме се. Оказа се, че момчето са две момчета, близнаци, Асен и Сашо и ги разпознавах по една бемка над носа. Както си клатехме краката от високия зид на басейна, една силна ръка ме хвана за босото ходило — на височината на главата на красив рус атлет.
— Защо се риташ, бе юнак? Счупи ми алаброса!