Така или иначе, Стоичко — с което име е по-известен — е профукал имота на баща си и на практика оставя брат си и сестрите си без наследство. Добре, че преди това баща ми е изкупил, на името на майка ми, част от дворното място, срещу задължения на тъст си, където през 1933 строи къщата ни.
Стоичко е бил физически всестранно развит, буен и налитал на бой. По време на Русенската комуна е бил на курсове в София за червени главатари на спартаковските охранителни отряди. Той е бил русенския червен главатар и като такъв — лична охрана на Найден Киров. В годините когато си приказвахме, ми разказваше подробно как е лежал под кревата му, въоръжен и с бомби. А на митингите неговите хора, въоръжени с „мирни тояги“ са охранявали шествието и никой не смеел да ги закача. С гордост казваше как предварително сплашвали с някоя и друга строшена глава. Имаше си теория за печелене на избори: никакви мекушавости!
Татко избягваше да го коментира, като виждаше, че се въртя около него. Доста по-късно ми каза, че Стоичката е нечист в отношенията си, че много хора е измамил, а на младини много жени посрамил. Полицията е знаела за подвизите му, а не го е закачала. Никой не го е закачал — винаги е ходел въоръжен. Подозирали са го в двойна игра.
Тия работи ги съпоставих доста късно, вече голям и разумен; а като малък — вуйчо ми беше човекът с многото награди: пълна стая със сребърни фигури на колоездачи, ловци, кучета, венци и купи. В големия студ ринеше сняг по риза, беше сръчен и можеше всичко и бързо да поправи.
След Девети беше несменяем председател на Ловно-рибарското дружество, което е управлявал както си е искал. Имаше много пушки, особено си харесваше една Туловка — надцевка.
Преди години в случаен разговор със Сашо Константинов, приятел на художниците, бивш главен счетоводител на Арда и брат на д-р Мишо Константинов — и двамата страстни ловци, как стана дума, излезе, че пушката — надцевка била на Сашо. Стоичко я харесал и я потурчил. Това му изяло главата. Сашо чакал година, две, три… оплакал се частно на едни нови, млади и амбициозни кадри от милицията.
Ревизия в Ловното открила афера с въдички! Не излизала някаква сумичка. Какви са били тия кукички, златни ли; вуйчо лежа в затвора, после — на лагер в бахчата на затвора, където сега е хлебозавода. Само, че нямаше хляб и аз съм чакал с часове за свободен хляб, да му ги нося по пет-шест до там. С купони хлябът беше петнадесет лева, а свободният — по осемдесет. През това време пламна, дали случайно, работилницата му с всичката стока и изгоря, без да има застраховка. Вуйна ми, разкошен човек, получи удар и докараха вуйчо с белезници да я изпроводи до последното й жилище. Разбира се, изключиха го от партията, взеха му пищовите и пушките. В махлата се коментираше, че най-после си е намерил майстора и са го изработили.
Само вуйна Олга си ми остана Вуйна, щото вуйчо след нея се събира с две жени, дори с едната живя четвърт век, но устата ми не се отвориха да ги нарекат Вуйна.
Сега, като гледам снимките, виждам какво благородство и аристократизъм излъчва лицето й. Тя е от рода Диолеви. Въпреки деспотичния характер на вуйчо и нетърпящия възражения климат в семейството им — сияеше лъчезарна, а смехът й — на талази, на талази, по гамата нагоре и надолу. Дъщеря й Лиляна е наследила този смях, който счупва всички бариери при общуване и е желан гост във всяка среда. Вуйна ми беше слаба и жилава, страхотна домакиня, а тортите й бяха повод да се навъртам около нея. Беше зиморничава, което не й пречеше да ходи все леко облечена, подпъхнала длани под мишница и тракаща зъби. С мама се обичаха, имаха общи спомени.
На Андреевден беше доста студено; Мама сварила надвечер царевица със захар; разговорът върви около това — с царевично зърно ли ще нараства денят или с просено. Дойде вуйна, по чехли, по съседски, на раздумка. Беше й се събрало много: и двете й дъщери бременни, вуйчо в затвора, дюкянът му изгоря. И все пак намираше сили да се смее за нещо си — това беше последното ни виждане. През нощта извикаха баща ми при нея. Той й склопил очите. Инсулт. На петдесет почина и брат й, художник — Димитър Диолев. Покрай братовчедките ми и за мене — вуйчо Митко. Преселиха се в София; работите им с „Цветарска индустрия“ вървяха добре. Купили спортна кола Аеро; както шофирал вуйчо Митко по Царя и получил удар. Синът му, също Митко, го прихванал и поел управлението. Разказа го на изложбата ми - ’91. Помня Митко Младши от тях години. Много висок, с кожено дълго палто, мека шапка и пичовски мустачки. Впоследствие винаги съм го оприличавал на Уолт Дисни. Беше икономически директор в Киноцентър Бояна. Почина на около осемдесет, тази пролет — нелепо счупен крак и емболия. Върнал се от гостуване при дъщеря си в Канада.