Катя и Димитър Диолеви са първите професионалисти, забелязали художника в мен. Вуйчо Митко беше едър, с гола глава и доста пръсти на ръцете му липсваха. Като малък човъркал патрон с гвоздей. Натякваха ми го, щото по него време, като военно, патрони се търкаляха навсякъде; и ние — децата бяхме изкушени. Вуйна Катя, пищна красавица, с дълга, оксиженирана, направо златна коса, се носеше екстравагантно, по модата. Виждам се — седнал на коляното на вуйчо Митко, той ме обгърнал с ръце и ме кара да рисувам разни неща. После аз го карам. Боичката — странно прищипана, като от щипка на рак (и палеца липсваше), в дланта му, а какви работи излизаха на листа само!
Вуйна Катя ни посещаваше винаги при идванията си в Русе и се интересуваше докъде съм я докарал в занаята. Последните пъти — изкривена под прав ъгъл в кръста, с тежък бастун, но като седна — си беше същата изрусена и гримирана светска дама. Бях вече стабилен художник, със самочувствие, знаех си цената. Дълго и мълчаливо разглежда картините ми, рече тихо: Как само щеше да се радва вуйчо ти Митко! Канеше ме на гости, в София, така и не отидох. Беше починала, като се лутах да търся входа на апартамента им, в центъра, срещу Министерството на културата, над големия магазин за обувки. Искахме да купим картина от Димитър Диолев за Фонда на Русенската галерия, да допълним представянето му, но синът му отказа.
За добро държане, пуснаха вуйчо Васил преди срока. Не беше променен; тананикаше си:
Зае се да чисти изгорелите части, да изрови нещо за пари. Помагах му, при неодобрението на Татко. Голямо търкане търках — де от ръжда, де от изгоряло; от училище — при него в бечовата стая, станала на работилница. Попивах всичко. Ако си мисли някой, че сглобяване на велосипед от различни части е проста работа… Боядисахме го, турихме му гуми и — вуйчо ми отказа да го пробвам. След толкова черна работа по него: Кажи на баща си, да го купи! Осемстотин лева! На витрината на Спортния магазин имаше Диамант и Мифа, луксозни — по хиляда лева. А този — без име, калници, фар и багажник.
Верен на нрава си, вуйчо Васил ни сервира и други радости. Като построили къщата ни, съборили старата и вуйчови живяли у нас. Мама, с мек характер (Брат ми е, все пак!), разрешила да си построи къща до нашата, като след време да й изплати половината двор. След регулацията на квартала, баща ми изкупил от съседите парчетии двор, оказали се в нашия парцел, т.е. — вуйчовия; нотариалните актове си ги имам в архива за спомен. Разбира се, вуйчо никога не платил нищо за двора; след двайсет години си извадил тайно нотариален акт, поради давност, сякаш е без стопани. Мама се разтрои от това, но не разреши да се съдим — какво щели да кажат хората!
Как и аз спрях да му говоря:
През шейсет и седма държавата-партия направи реверанс към най-верните си хора: с постановление раздаде, пардон — разреши на директорите, председателите на текезетата, партийните секретари и прочие управленци, да закупят на безценица служебните Волги, под предлог — подмяна на авто-парка. Бях правил в Щръклево музей на Светлоструй, познавах председателя Злати Мицов, знаех, че току що си беше купил Шкода 1000 МБ, а Волгата на стопанството беше почти нова. Имах шофьорска книжка още от ученик, бях започнал да печеля от приложна работа, а колата в такива случаи не е лукс, а необходимост. С колегите Петър Попов и Никифор Цонев наехме да проектираме Музея на Освободителната война в Бяла и ако се уредеше и да го изпълним, щях да ползвам техните аванси. Мицов беше в Москва и купих колата чрез юристконсулта им Георгиев, уж — шушумига, а ме ошушка по всичките си адвокатски тертипи; измисли разни лихви и комисионни и дигна цената с една трета. Борчлясъх, но нали имах кола! На всичкото отгоре шофьорът на текезесето — Пенчо, пишеше се приятел, а подменил части, колелета и прочие. Карал я без километраж — да не се навиват километри и кой знае с каква скорост; докато беше чистичка, като извадена от калъфка, я получих с размазани мухички. На двайсет и седем хиляди километра правих основен ремонт със смяна на колянов вал, ризи и бутала. Хващам се — пиша странични работи, само и само да отдалеча това, което се чудя — как да разкажа! Не трябваше да пиша в Уговорката, че … истината… и прочие.
Та, купих колата; докато свикна с нея, ставах сутрин рано, още нямаше движение и тренирах. Най-често с Мама; приказвахме си, беше ни хубаво. Колата си знаеше пътя — до Щръклево, чудо асфалт. Като се поочупих, с Миленка предприемахме и по-дълги хайманлъци; бензинът само двайсет и пет стотинки. Шкодичката — тогава нещо ново, блестеше в автопейзажа на шосетата; модерен дизайн, чрез закупени лицензи от Фолксваген, на фона на тромавия и недодялан Москвич; уж Пинин Фарина, дизайнерът на Фиат бил пипал по него. От мерак лъсках всяка прашинка, не можех да се нарадвам.